Ернст Мулдашев-ТРАГИЧНОТО ПОСЛАНИЕ НА ДРЕВНИТЕ -1 част

ТРАГИЧНОТО ПОСЛАНИЕ НА ДРЕВНИТЕ -1 част

ТРАГИЧНОТО ПОСЛАНИЕ НА ДРЕВНИТЕ

Ернст Мулдашев

СЪДЪРЖАНИЕ

За автора…………………………………………………………………

Предговор…………………………………………………………………

ПЪРВА ЧАСТ

ЛЕГЕНДАТА ЗА ГРАДА НА БОГОВЕТЕ………………………

Сфинксът гледа към Града на боговете………………………

Легендата за Града на боговете…………………………………..

Монахът Арун…………………………………………………………..

Световната система от пирамиди

и монументи от древността………………………………………..

ВТОРА ЧАСТ

6666 – ЗНАКЪТ НА АПОКАЛИПСИСА……………………….

Трагичното послание на древните…………………………….

6666 — знак на апокалипсиса,

9999 — знак за гибелта на Земята……………………………….

ТРЕТА ЧАСТ

СВЕТОВНАТА СИСТЕМА ОТ ПИРАМИДИ И

МОНУМЕНТИ ОТ ДРЕВНОСТТА НИ Е СПАСИЛА

ОТ КРАЯ НА СВЕТА, НО…………………………………………..

Браво, Таня!……………………………………………………………..

Световната система от пирамиди и монументи

от древността ни е спасила от края на света, но………..

В памет на Николай Константинович Ръорих

ЗА АВТОРА

Ернст Мулдашев е доктор по медицина, професор, директор на Общоруския център за очна и пластична хирургия, почетен консултант в Луисвилския университет (САЩ), член на Амери­канската академия по офталмология, дипломиран офталмолог на Мекси­ко, член на Международната акаде­мия на науките към ООН, майстор на спорта по спортен туризъм, три­кратен шампион на СССР, депутат в Руската дума по времето на пре­зидента Елцин.

Той е първият лекар в света, извършил успешно операция по трансплантиране на око, създател на ново направление в медицината – ре-генеративната хирургия. Чудодейни­те биоматериали, изобретени от него и наречени алоплант, активират

скритите възможности на организма за възстановяване на соб­ствените тъкани, а биополето на растящите клетки потиска па­тологичната регенерация (рака) и нормализира функциите на болните клетки. Разработил е 90 принципно нови очни и плас­тични операции, спасили хиляди безнадеждно болни, отписани от консервативната медицина. Под негово ръководство в Центъра са внедрени 58 вида алоплант, патентовани в Русия, САЩ, Гер­мания, Франция, Швейцария и Италия. Бил е в повече от 44 държави, където е извършвал операции и е чел лекции. Има над 300 научни публикации в руския и чуждестранния печат.

Така регенеративната хирургия прекрачва от сферата на фан­тастиката в реалността. Разбира се, през 1982 г. овластените партийни чиновници едва не го лишават от лекарски права, като го обвиняват в шарлатанство и лъженаука. Останал без рабо­та, той заминава за Яркутск, където

става еленовъд. По-късно, рискувайки поста си, министърът на здравеопазването в Баш-кирия Халим Каламов му предоставя малка стаичка в затънте­на болница в краен квартал на гр. Уфа. Там го последват близ­ките му сътрудници и съмишленици, които днес са гръбнакът на прочутия в цял свят Общоруски център за очна и пластична хи­рургия.

Убеден, че науката и религията са две сфери на познанието, че различията им са по-скоро външни и формални, отколкото същностни, че синтезът помежду им би могъл да роди принципно нови перспективи и възможности в безкрайната спирала на зна­нията, Ернст Мулдашев организира четири последователни ек-

спедиции до Индия, Непал и Тибет под егидата на Международ­ната академия на науките към ООН. Целта на експедициите е да се издирят изворите за произхода на човечеството.

Така се появяват сензационните разкрития, които потвържда­ват хипотезите за наличието на особена форма на живот във финия (онзи) свят, за взаимоотношенията между духа (финия свят) и материята (физическия свят), за процесите на стареенето и безсмъртието, за дематериализацията и материализацията, за Генофонда на човечеството, съставен от представители на пре­дишни цивилизации, които контролират еволюцията и са готови да възродят живота на планетата в случай на глобална катаст­рофа. Авторът доказва, че древните митове, легенди и религии, както и текстовете на т. нар. посветени (Нострадамус, Е. Бла-ватская, Н. Рьорих и др.), не са плод на развинтена фантазия, а отразяват научните постижения на нашите предходници (лему-рийци и атланти), че техният общ източник е Всеобщото инфор­мационно пространство или Висшият разум, когото обикновено наричаме Бог.

Смайващите паралели и аналогии между съвременната наука и езотеричните и религиозни знания коренно променят предста­вите ни за човека, еволюцията и Вселената и очертават една

изумителна картина, в която има всичко друго, но не и чудеса. Една картина, която започва от Сътворението, уплътняването на духа и появата на материята, проследява развитието на петте човешки раси (според терминологията на Блаватская) и стига до наши дни, до сомати-пещерите и подземната техногенна циви­лизация на Шамбала и Агарти, живееща в други пространстве-но-времеви измерения, различни от нашите.

В този смисъл загадъчните явления и феномени, определя­ни от традиционната наука като несъстоятелни и случайни, по­лучават своето логично и естествено обяснение.

ПРЕДГОВОР

В света няма гениални или свръхталантливи хора, а само вътрешно чисти и работещи, на които Бог интуитивно внушава научните открития. Всеки учен с ръка на сърцето ще каже, че мисълта за откритието се е появявала постепенно, подобно на необясним интуитивен шепот, чиято сила е била толкова значи­ма, че е преобърнала целия му живот. Вероятно всеки истински учен, останал насаме със себе си, скришом от колегите си, вди­га очи към небето и мислено произнася: „Благодаря ти, Божич­ко!”.

Имам два кумира: в офталмологията – Владимир Петрович Филатов, в живота и пътешествията – Николай Константинович Рьорих. Все ми се струва, че те двамата са притежавали такава висока степен на душевна чистота, че имената им и досега се свързват с нещо свято и романтично.

В кабинета ми е окачена една от картините на Рьорих. Кога­то я гледам, изпитвам усещането за някаква величествена недо-изказаност. И винаги си мисля какво ли още не е могъл да ни каже.

Едва след като успяхме да организираме четири хималайски и тибетски експедиции, разбрах, че един от дълбоките и важни подтици към търсения е… недоизказаността на Рьорих. В онзи смисъл, че той нищо не е обосновавал с вид на пророк, а е ос-

тавял простор за бъдещи изследвания, като със своето мислене е тласкал напред мислите на другите.

Когато пиша тези редове, експедицията отдавна вече е от­минала, научният материал е обработен, а резултатите са нали­це. Не ме напуска обаче мисълта, че на Рьорих му е било зна­чително по-трудно, отколкото на нас: комунистическа бъркотия в Русия, напрегната международна обстановка, коне вместо ав­томобили, тежки брезентови палатки, липса на консервирани про­дукти и т.н. Представям си как този смел човек, обладан един­ствено от порива на научното познание, се промъква сред праш­ните бури на височина 4000-6000 метра към светинята на Ти-бет – планината Кайлас. Малко не му достига, а може би и вре­мето още не е узряло за открития. Знам обаче със сигурност, че ако Рьорих беше достигнал до Кайлас, той би видял това, което не виждат, но на което се кланят богомолците – тайнствения Град на боговете.

Чувствам се някак си неудобно и дори малко ме е страх, че точно на нас – група уфимски учени, се падна да открием ле­гендарния Град на боговете. Изглежда човек може да се страху­ва, че му се е случило да направи откритие. Като че ли го при­тиска комплексът за вътрешна непълноценност.

Добре я помня тази непълноценност. В детството ми, когато живеех в уралско селце, се изплаших от змия и започнах да за­еквам, та чак не можех да произнеса „мама”. В старанието си да ми помогнат ме изпратиха на лечение в интернат за непълно­ценни деца. През онези години изпитвах радост само когато взе­мах пушката и отивах сам в гората. Бях свикнал с тайгата и не се страхувах от нищо. Страхувах се единствено от хората, с ко­ито трябваше да разговарям. Опитвайки се отново да прогово­ря, на едно място бях домъкнал съчки за през зимата, изтичвах там, запалвах огън и часове наред произнасях „а… е… о… у…”, както и несложни думи. Селските малчугани обаче ме издебна­ли, изгорили съчките, а на снега с щека написали: „X… за теб, пелтек”. Когато го видях, паднах в пепелта и неудържимо за­плаках.

Лежах на пепелището, давейки се в сълзи, и си мислех: „Защо са толкова жестоки! Та нали нищо лошо не съм им направил! Аз съм непълноценен! Също искам да говоря!”.

След това се изправих, избърсах сълзите си и затънал до ко­лене в снега, се помъкнах да сменям мястото на моите „непълно­ценни огньове” с по-скришно. Дори не можах да кажа нещо гроз­но по адрес на обидилите ме, само изкрещях ъ… ъ… ъ…

Постепенно все пак проговорих — отначало лошо, а после по-добре. Завърших медицински институт и защитих дисертация. Мислех си: „Нима съм кандидат на науките! Нима успях!”.

Когато пиша тези редове, експедицията отдавна вече е от­минала, научният материал е обработен, а резултатите са нали­це. Не ме напуска обаче мисълта, че на Рьорих му е било зна­чително по-трудно, отколкото на нас: комунистическа бъркотия в Русия, напрегната международна обстановка, коне вместо ав­томобили, тежки брезентови палатки, липса на консервирани про­дукти и т.н. Представям си как този смел човек, обладан един­ствено от порива на научното познание, се промъква сред праш­ните бури на височина 4000-6000 метра към светинята на Ти-бет – планината Кайлас. Малко не му достига, а може би и вре­мето още не е узряло за открития. Знам обаче със сигурност, че ако Рьорих беше достигнал до Кайлас, той би видял това, което не виждат, но на което се кланят богомолците – тайнствения Град на боговете.

Чувствам се някак си неудобно и дори малко ме е страх, че точно на нас – група уфимски учени, се падна да открием ле­гендарния Град на боговете. Изглежда човек може да се страху­ва, че му се е случило да направи откритие. Като че ли го при­тиска комплексът за вътрешна непълноценност.

Добре я помня тази непълноценност. В детството ми, когато живеех в уралско селце, се изплаших от змия и започнах да за­еквам, та чак не можех да произнеса „мама”. В старанието си да ми помогнат ме изпратиха на лечение в интернат за непълно­ценни деца. През онези години изпитвах радост само когато взе­мах пушката и отивах сам в гората. Бях свикнал с тайгата и не се страхувах от нищо. Страхувах се единствено от хората, с ко­ито трябваше да разговарям. Опитвайки се отново да прогово­ря, на едно място бях домъкнал съчки за през зимата, изтичвах там, запалвах огън и часове наред произнасях „а… е… о… у…”, както и несложни думи. Селските малчугани обаче ме издебна­ли, изгорили съчките, а на снега с щека написали: „X… за теб, пелтек”. Когато го видях, паднах в пепелта и неудържимо за­плаках.

Лежах на пепелището, давейки се в сълзи, и си мислех: „Защо са толкова жестоки! Та нали нищо лошо не съм им направил! Аз съм непълноценен! Също искам да говоря!”.

След това се изправих, избърсах сълзите си и затънал до ко­лене в снега, се помъкнах да сменям мястото на моите „непълно­ценни огньове” с по-скришно. Дори не можах да кажа нещо гроз­но по адрес на обидилите ме, само изкрещях ъ… ъ… ъ…

Постепенно все пак проговорих — отначало лошо, а после по-добре. Завърших медицински институт и защитих дисертация. Мислех си: „Нима съм кандидат на науките! Нима успях!”.

Съзнавах, че с някаква непълноценна предопределеност мога да работя много. Но все очаквах нещо лошо – твърде силно беше детското клеймо за непълноценност.

И лошото не закъсня. След внедряването на алопланта, ко­гато при нас започнаха да прииждат хора от целия Съветски съюз и успявахме да връщаме зрението дори на безнадеждно болни, пристигна именита московска комисия. Членовете й сигурно са си говорели: „Да видим какво е измислил този уфимски селян­дур. Я да му изкараме кирливите ризи!”.

Бях обвинен в експерименти с хора, отделът беше разфор­миран, научната дейност – ликвидирана, а до Министерството на здравеопазването на РСФСР беше изпратено становище за лишаването ми от лекарска диплома. Така се озовах в Якутия, където се преквалифицирах в еленовъд. Сред обикновените и чисти хора ми беше по-леко.

Все пак не ми отнеха дипломата, но се заточиха дълги годи­ни, през които трябваше да доказвам, че не съм идиот и да за­почвам всичко отново. Само приятелите ми вярваха: Амир Са-лихов, Рйшат Булатов, Клара Захваткина, Рафик Нигматулин, Сагит Муслимов, Юра Василиев, Венера Галимова, Натан Сел-ский, Валя Яковлева, Ляля Мусина и други.

Когато успяхме да възстановим научния потенциал и да създа­дем в Уфа Общоруски център за очна и пластична хирургия, като че ли нещата влязоха в нормите. Остана обаче ясното усещане, че в живота нищо не се постига без борба и тежка изнурителна работа, че доброто непременно е преплетено със злото, че ако няма зло, ще се появи не по-малко страшната опасност – пусто­тата, че хората са склонни към самовъзвеличаване, преминава­що в грях – да се смятат за Бог.

Дори сега, когато позициите ни в руската офталмология са не­оспорими, пак се появяват високомерни нападки – например при

операцията за трансплантиране на око, извършена на пациентката Тамара Горбачова за първи път на 28 февруари 2000 г., от трибу­ната на Общоруския конгрес на офталмолозите се чуваше: „Мул-дашев опозори руската офталмология с авантюрата за присаждане на око. Всички добре знаят, че това е невъзможно. Не-въз-мож-но!”.

Мислех си защо ме съдят така, защо дори не ми позволиха да се изкажа, да не би да са богове! Не искаха да разберат, че очната трансплантация е резултат от сложни научни изводи, включващи не само медицински знания, но и данни от физиката и молекулярната биология, както и древни тибетски истини. Как можех да обясня, че във вътрешността на окото по време на опе­рацията изграждах от алоплант конструкции, които приличаха на видените от мен в Града на боговете в Тибет… „огледала”, свиващи времето!

Времето наистина се сви и в трансплантираното око за не­вероятно къс срок враснаха кръвоносните съдове, които вече го­дина и половина осигуряват снабдяването му. Как можех да обяс­ня, че до тази операция не би могло да се стигне без религиоз­ните знания, придобити в хималайските и тибетските експеди­ции! Та нали тибетските лами и индийските свами възприемат тези знания като предадени през вековете от предишни земни цивилизации! Ако бях говорил за тях на конгреса, в най-добрия случай щяха да ме възприемат като побъркан.

Защо участвам в експедиции? Обикновено, колкото и стран­но да звучи, винаги казвам, че не разбирам дълбочинната същност на моето главно изобретение – „Алоплант”. И наистина, труд­но си представям механизма, при който мъртвата човешка тъкан (точно от нея е изготвен алоплантът) е в състояние да задейст­ва огромния информационен пул за създаване на нови човешки тъкани в друг организъм, стимулирайки регенерацията. Трудно е да си представим колко сложна е дори само една човешка клетка, а по някакви неизвестни нам закони клетките се включват в строй­ни структури и образуват кръвоносни и лимфни съдове, нерви, влакна… Ясно е, че всичко се извършва по строга и непрекъснато работеща програма, в сравнение с която и най-съвременният ком­пютър изглежда като детска играчка.

Къде са локализирани тези програми? Разбира се, не само в гените, ще каже всеки молекулярен биолог. Според последни дан-

ни от физиката програми­те са записани във фина енергия, наричана в Изто­ка божествена, както и във водата на организма.

Кой все пак е създал тези удивителни програми, чрез които става възсъзда­ването на човешките тъка­ни? Не ми е удобно да произнасям тази дума пред консервативни и ор­тодоксални учени, но отго­ворът идва от само себе си – създадени са от Бога. Ако това бъде прието, ще бъдем принудени да възприемем и религиозна­та трактовка за произхода на човека, т.е. че човекът е създаден, а не се е само-организирал с „маймунски междинен период”.

Защо тогава редица учени смятат, че е недостойно да се изу­чават религиозните знания?

Защо смятат религията за детско бърборене, приказка за тъпи и малограмотни хора?

Защо толкова лесно отсичат: „Това не може да бъде!”.

Защото под влияние на научните си звания вършат най-го­лемия грях пред Бога – да се смятат за богове. Затова за тези мастити учени дори споменаването на думата Бог е неприятно и чуждо, също както за комунистите, създали свой „ленинопо-добен” бог. Очевидно възниква някаква ревност към истинския Бог!

Независимо от всичко, както и да обяснявам увлечението си по експедиции от позициите на медицината, принуден съм да при­зная, че това далеч не е така. Съществена роля играят и сведе­нията за Генофонда на човечеството, за феномените на демате-риализацията и материализацията, изследването на йогите, търсе-

нето на „жива” и „мъртва” вода и, най-после, проуч­ването на пирамидите.

Ако все пак бъда до­край честен, не знам защо участвам в тибетските и хималайските експедиции. Нещо ме мами натам, а ка­кво е, не е ясно.

Очевидно в човешката същност е заложен духът на откривателството, в чиято основа е безбреж­ността на познанието, оп­ределено от величието на

майката природа. Изразът от близките години – „Ще покорим природата”, очевидно има същия подтекст, макар че по същест­во е глупав, тъй като детето не може да покори майката приро­да. Убеден съм, че точно поради тези причини руският мужик е усвоявал просторите на Сибир и Аляска, Пржевалски, Арсени-ев и Джеймс Кук са предприемали изпълнените си с приключе­ния пътешествия. Разбира се, от подобно чувство е бил обладан и Николай Рьорих.

Рьорих обаче се отличава от всички пътешественици не само защото е изследвал най-загадъчния и пълен с тайни регион на земното кълбо, а защото е създал своята непретенциозна, но дълбока философия, намерила израз в книгите и картините му. Навярно мнозина ще признаят, че не са чели Рьорих, а карти­ните му са виждали само бегло, но въпреки това го почитат и изпитват някакво странно и вътрешно пречистващо чувство, щом стане дума за него.

Едва ли някой се замисля над този феномен. Той обаче съще­ствува и ми се струва, че в основата му е дадената от Рьорих възможност на всеки човек да се докосне до неговото собстве­но дълбоко стаено Аз, дошло от загадъчния и в същото време близък Онзи свят и живеещо по закони, различни от нашето физическо съществуване. То е много примамливо и притегател­но – това вътрешно Аз, което в религиите наричат дух и което

контактува с други вътрешни Аз на необичайни принципи, чия­то същност ще научим на Онзи свят. Тези принципи действат и на Онзи свят, изразени понякога като тревожни желания или прекрасно привличане, наричани от нас любов. Точно затова като че ли не познаваме и познаваме Рьорих, сякаш той е написал две книги – за земните хора и за вътрешно стаеното човешко Аз.

По принцип картините на Рьорих са посветени на планини­те. Малцина обаче знаят, че Марина Цветаева има „Поема за планината”, чиято същност се свежда до това, че „планината мисли”. Дали пък затова не са толкова привлекателни и карти­ните! Нали йогите казват, че човешкото мислене на този свят е триъгълно, а планините са триъгълници…

Струва ми се, че Рьорих е знаел значително повече, но ин­туитивно е написал само позволеното, което не би причинило вреди на човечеството – в онези години над Земята витаят зли­те сили на комунизма и фашизма. Той не е разчитал на човеш­кото благородство, познавал е древните знания и сякаш ги е вдълбал в изконното вътрешно човешко Аз.

Казват, че след 2000 г. на Земята ще настъпи Златният век, че древните знания ще започнат да се откриват пред хората и коренно ще променят живота ни. Може би затова на границата между вековете проведохме сполучливи експедиции, довели до сензационните находки и изводи. Всички сме под Бога! Но аз винаги си спомням за Рьорих: какво му е било с тежките бре­зентови палатки, на коне и с товар в душата, че още не е настъ­пило времето да открие свещените знания пред хората. Напом­ня ми алпинист, почти достигнал върха, но решил, че не си струва да го превземе. Моето „детско клеймо за непълноценност” пък ми помага, не позволява главата ми да се замае от успешните находки и ми дава възможност да осъзная какво означават вис­шите божествени предначертания, които Рьорих е разбирал. Про­сто ни провъртя повече…

Систематизирайки впечатленията си от първата хималайска експедиция, успях да публикувам книгата „От кого сме произ­лезли?”. При втората и особено при третата експедиция се сблъскахме с интересни факти, за тях съм планирал две книги -„Кои са йогите?” и „В търсене на живата и мъртвата вода”.

Четвъртата експедиция обаче (в Тибет) измени плановете ми -резултатите се оказаха толкова необичайни, че реших най-на-пред да пиша за тибетската експедиция, а после да се върна към споменатите две книги.

Твърде много оперирам и изпитвам хроничен недостиг за ли­тературна дейност. Например през 1999 г. извърших 760 опера­ции. След операциите си уморен като куче и главата ти е абсо­лютно празна. Но болните! Те идват при нас с последната си на­дежда. Наясно съм, че не е възможно да се оперират всички, че научната работа, монографиите и книгите са дори по-важни, но като погледнеш незрящите очи на човека, като чуеш „Моля, опе­рирайте ме, професоре”, отново тръгваш към операционната.

Седнал съм и пиша в башкирския санаториум „Янган тау”. Не съм богат и затова не мога да си позволя големи разходи. На новото ръководство на Уфимския нефтопреработвателен за­вод „Новойл” (Н. Сайфулин и Ф. Гареев) му беше харесала първа­та ми книга и наеха за мен луксозен апартамент с щори. Чувст­вах се много важен, жалко, че нямах шкембе. Все пак повече ми допадат палатката и огънят, тъй като дори и психологията на об­щуване в нашия хирургически колектив е пронизана от духа на туристическата група. Затова пък в луксозния апартамент ня­маше комари и имаше къде да разположа научните си изследва­ния. Когато някога се сдобия с голям кабинет, непременно ще се обзаведа с камина. Огънят притегля…

Реших да нарека книгата „В търсене на Града на боговете”. Само че с това заглавие вместо една станаха три книги. В първия том („Трагичното послание на древните”) читателят ще се запоз­нае не само с легендата за Града на боговете, но ще научи и за невероятните математически и географски съвпадения, ако се предположи, че в Тибет, в района на планината Кайлас, има пи­рамиди и монументи от древността.

Вторият том на книгата („В обятията на Шамбала”) е посве­тен на пътешествието из Тибет и описанието на Града на бого­вете. Представени са многобройни снимки и рисунки, включи­телно и рисунките, правени при полеви условия. Не изключвам точно тези чернови рисунки да бъдат най-ценните, тъй като с никакъв фотоапарат, с никаква видеокамера не може да се види онова, което вижда човешкото око.

В третия том на книгата („Матрицата на живот на Земята”) са представени философски размисли, породени от тибетската експедиция, които приближават читателя към тайните на пара­лелните светове, холографския земен живот и създаването на новия човек на Земята.

Спомоществовател на тибетската експедиция беше Башкир-ската спестовна банка (Ю. Кинзебулатов), а вестник „Аргумен-

ти и факти” (Н. Зятков) ни осигуряваше информационно. Освен тях и други направиха безкористни парични вноски, но няма да им назовавам имената, защото това са пари на бизнеса, а той си има своите общопризнати закони. Тези средства обаче бяха внесени с чиста душа. Бяхме екипирани чудесно и се гордеех­ме, че представляваме Русия.

Пиша книгата от собствено име и затова навсякъде се изра­зявам от първо лице единствено число. Което не означава, че смятам мнението си за окончателно и непоклатимо. Напротив, поемам цялата отговорност за думите и грешките си и не ги прехвърлям на колегите си. Нищо не утвърждавам, никого не поучавам, само предлагам мнението си на съда на читателите.

Бяхме четирима в тибетската експедиция и всеки имаше соб­ствено мнение и виждане за случващото се, всеки беше личност с присъщи само на него черти. Равил Мирхайдаров можеше да бъде наречен Енергия, Сергей Селиверстов – Душевност, а Ра-фаел Юсупов – Мъдрост и Предпазливост. Рафаел Гаязович Юсупов е кандидат на науките, работи в Общоруския център за очна и пластична хирургия като заместник-директор по диагно­стика. Равил Шамилиевич Мирхайдаров завежда лаборатория „Аура” на нашия център. Сергей Анатолиевич Селиверстов е уфимски предприемач, бивш военен летец.

След експедицията много ни помогнаха нашите дизайнери -Олга Ишмитова и Алексей Савелиев, които се превърнаха като че ли в нейни следекспедиционни членове.

И четиримата участници в тибетската експедиция решихме да посветим тази книга в памет на великия руски изследовател Николай Константинович Рьорих.

Първа част

Легендата за Града на боговете

СФИНКСЪТ ГЛЕДА КЪМ ГРАДА НА БОГОВЕТЕ

Юрий Иванович Василиев е главен инженер в нашия Общо-руски център за очна и пластична хирургия, макар че няма висше образование. Той рбаче е от хората, за които народът казва, че са родени таланти. Юрий Иванович не знае чужди езици, но без да се церемони, се ориентира в инструкциите към приборите на английски и ги натъкмява така, че с нашия огромен комплект от вносно медицинско оборудване нито веднъж не сме търсили чуждестранен сервиз.

– Сигурно флейшът прави номера – мърмори той под но­са си, като се опитва да опра­ви прибора и бърка произно­шението на английската дума flash (флаш), която означава мълния, блясък.

Юрий Иванович дойде при нас, когато още не бяхме изве­стни и оттогава не ни е напус­кал. Той също си попийваше, но се отказа и твърди, че е за­винаги. С него сме големи при­ятели, говорим си на „ти”, но винаги ме нарича “шефе”.

Хирургическите ми инст­рументи точи само Юрий Ива­нович, като често псува каче­ството на стоманата.

– Що за стомана е това, що за стомана! Звъня на производи­телите и им казвам, че стоманата за очния инструмент трябва да бъде здрава, много здрава. Те започват да ми говорят за мар­ката и се оправдават, но всеки техничар трябва да я усеща при допир, да я усеща каква е – здрава или нездрава – често нареж­да той, когато точи инструмент.

Естествено е Юрий Иванович Василиев да се ориентира до­бре в различните марки. Той обаче с някакво шесто чувство е в състояние да определи качеството на стоманата и го прави без­погрешно. Винаги ме е учудвала тази му способност, която из­глежда странна и необичайна. Веднъж го попитах:

– Юрий Иванович, кажи ми как определяш качеството на сто­маната, а и качеството на заточване на инструмента?

– Дявол го знае, шефе! Идва ми отнякъде. Кое ли пък е странното? Казват, че там, в пирамидите, инструментите сами се заточват. Пипнеш инструмента, позамислиш се и ти идва ня­какво чувство. Ако е добро и ласкаво, стоманата е добра, ако е лошо, значи и тя е лоша. Здравата стомана винаги дава доб­ро чувство.

Здравата пирамида

Не помня точно, но ми се струва, че беше през 1989 г. Три­мата – Юрий Иванович Василиев, аз и Амир Юсупович Сали-хов, хирург и заместник-директор на нашия център, отпътувах­ме за Египет, за да извършим очни операции по нашата техно­логия „Алоплант”. Със Салихов оперирахме, а Юрий Иванович ни помагаше, като настройваше операционните микроскопи. През свободния ни ден домакините ни поведоха на екскурзия до пи­рамидите.

Пирамидите в Гиза и особено пирамидата на Хеопс ни по­разиха с величието си. И тримата неволно замълчахме. Амир Са­лихов съсредоточено гледаше надолу, а Юрий Иванович по-дръпваше меката част на ухото си…

– Сър, плийз, бай ит (сър, моля, купете това) – провикна се един от търговците на сувенири, които, както и шофьорите на таксита в Москва, атакуваха всеки чужденец.

– Върви по дяволите, махай се, разбираш ли, ма-хай се – на руски каза Юрий Иванович.

– Вери, вери гуд (много, много добре) – повтаряше търго­вецът, пъхайки под носа му някаква статуетка. – Вери чийп (много евтино), вери, вери чийп…

– Юра, говори на английски, кажи ноу или гоу – посъветва го Амир Салихов.

– Ноу, на теб говоря – най-после произнесе Юрий Иванович. Приближихме се към пирамидата на Хеопс, привлечени от

простотата и монументалността на конструкцията, от огромни­те каменни блокове, положени един върху друг с изключителна точност.

„Кой все пак я е построил?” – мислех си аз, докато я докос­вах и при това кой знае защо усещах собственото си невежест­во и тъпота. По онова време на разбирах, че пирамидите изпълня­ват разнообразни функции, една от които е контактът между земния и космическия разум.

– Амир, Юра, не знам защо, но се чувствам много тъп -казах аз.

И двамата ме погледнаха с учудване, но замълчаха. Юрий Иванович потупа пирамидата, замислено почука по нея с пръст и каза:

– Здрава… здрава пирамида.

В този момент, независимо от надигналото се усещане за соб­ствена тъпота, бях щастлив, че аз, селското момче, съм имал възможността да бъда до нея и да изпитам нейното величествено влияние. Усещах се значим, голям и… в същото време много тъп. Струваше ми се, че пирамидата ме гледа, че се рови в мозъка ми.

След като прогоних с усилие на волята сантименталните си пориви, попитах:

– Какво каза, Юрий Иванович?

– Казах, че е здрава, много здрава.

– Как го определяш? Като при стоманата на инструментите?

– Не знам, но усещам, че е здрава.

В същото време едва ли се замислях, че блоковете, от които е изградена пирамидата, са пренесени от десетки километри, че

съвременната техника не е в състояние да ги примъкне и така да ги постави един върху друг, че в цепнатината помежду им да не влиза дори острието на нож. Просто не мислех за това – бях погълнат от досадното чувство за собственото ми невежество и тъпота.

По онова време, естествено, не бях чел „Тайната доктрина” на Елена Блаватская и не знаех, че според нея египетските пи­рамиди са били построени преди 75 000-80 000 години, когато на острова на Платон в Атлантическия океан са живеели атлан-ти, притежаващи способността да предизвикват антигравитаци-онен ефект чрез психичната си енергия. От популярната лите­ратура знаех, че пирамидите са построени преди 4000-5000 го­дини от египтяните, които дори не са познавали колелото. По разбираеми причини дълбоко в душата ми се таеше учудването как полудивите роби под ръководството на жестоки жреци са могли да извършат тази титанична и едновременно високоинте-лектуална работа. Моментално обаче прогонвах метежната мисъл, искрено вярвайки, че истината е онова, което е написано в съвет­ската литература.

– Според теб пирамидата е здрава като конструкция или камъкът, от която е построена, е здрав? – невинно попита Амир Салихов.

– Камъкът навсякъде е еднакъв. Тя е направена здраво, не­вероятно здраво! Поразен съм от техническата мисъл! Да взе-

мем, Амир, два еднакви инструмента. Те могат да не се разли­чават по вида си, но единият да е направен талантливо, а други­ят – не. Това не е възможно да се измени, не е възможно да се изчисли, може само да се усети. Точно това усещам, пирамида­та е направена гениално, здраво, за векове – отговори Юрий Ива-нович и пак почука по нея със свития си пръст.

Придружаващите ни египетски офталмолози най-после се спо­разумяха с екскурзовода и той ни поведе във вътрешността на Хеопсовата пирамида, към гробницата на фараона. Проходът, по който се движехме, не беше по-висок от метър и затова се на­лагаше да вървим приведени, с подгънати колене. Беше неудобно, искаше ми се да падна на колене и така да се движа, но ми беше жал за панталона. Под ъгъл около тридесет градуса проходът се изкачваше и изглеждаше безкраен.

– Нима древните египтяни са били толкова ниски? – изпъ-шка след мен Юрий Иванович.

Най-после достигнахме залата и видяхме гробницата на фа­раона. Тя беше празна. Стояхме в залата и ни се искаше само едно – по-бързо да излезем.

– Ами ако светлината изгасне? – неочаквано ка­за Юрий Иванович и по­сочи помътнелите малки крушки, прикрепени към тавана на прохода и зала­та. – В Египет осветлени­ето не е добре: ту гасне, ту светва. Не взехме фе­нерчета.

Там, в глъбините на великата пирамида, из­питвах само едно – чув­ство на необяснима тре­вога. Знаех, че ако свет­лината угасне, ще се измъкнем, дори опипом. Но тревогата и смесено­то с нея чувство на дъл-

боко негодувание бяха като че ли някак си насочени, непод-даващи се на реално осъзнаване. Тогава не можех и да си по­мисля, че след няколко години сериозно ще изучавам пира­мидите и ще се задълбоча във физиката на фините енергии. В онзи момент ми се струваше, че целият ми живот ще бъде свързан само с хирургията, а пирамидите възприемах като грандиозна екзотика. Не можеше и да ми хрумне мисълта, че трансплантационният материал алоплант, който широко при­лагахме в хирургията и наблюдавахме как на неговото място се образуват нови човешки тъкани, по опосредстван логиче­ски път е свързан с пирамидите, също както и ред други неща в живота.

По прохода надолу беше по-лесно. Скоро се измъкнахме навън, на Божия свят.

– Ех, колко е хубаво – честно си призна Юрий Иванович.

След това ни заведоха до статуята на сфинкса.

Погледът на сфинкса

Огромният сфинкс лежеше с горделиво вдигната глава. Ка­заха ни, че го наричат страж на пустинята. Беше отвратително да се слуша как френски войници са стреляли с оръдие и са отчупили част от носа му. Помня, че ме привлече погледът му. Стоях и го гледах в очите. Струваше ми се, че не забелязва никого и се взира някъде в далечината.

– Амир, според теб накъде гледа?

– Не знам. Погледът му обаче е като жив. Усещането ми е, че никога няма да предаде създателя си.

С Амир Салихов се сприятелихме през студентските годи­ни, а след това постоянно бяхме заедно – и при походите, и на работа. Дори оперирахме в една зала. Роден в малко уралско село, син на заточени кулаци, Амир бе невероятно приспосо­бен към селската работа: можеше да препуска на кон без сед­ло, да построи дървена къща, беше чудесен рибар и ловец. Той

е един от най-значимите руски офталмолози, при­знат и в чужбина. Люби­мата му страна е Брази­лия, където веднъж се из-хитрил да лови пирани и да стреля по крокодили. Основната черта на Амир обаче е неговата надежд­ност в живота и приятел­ството. Този човек знае цената на съвестта и ни­кога няма да я опетни. След разгрома на нашето научно направление беше един от първите, който тръгна с мен да градим всичко от нулата в ущърб на собствената си карие­ра. Амир никога не би те предал, това е точно така. Затова мне­нието му ми се стори любопитно.

– Амир, защо каза, че сфинксът няма да предаде създате­ля си?

– Не знам, но имам такова усещане. Появи се тук, пред него.

– Как мислиш, кой е създал сфинкса?

– Само не и египтяните – отсече Амир.

Усещането за собствена тъпота, възникнало у мен до Хе-опсовата пирамида, като че ли понамаля. Замислих се. Целият облик на сфинкса излъчваше велика тайнственост. Опитах се, както често правя в медицината, да анализирам ситуацията и да изградя някакви предположения, но в главата ми нищо не влизаше. Неприятното усещане отново се изостри и започна да ме ядосва.

По онова време, разбира се, не знаехме, че дори великата посветена Елена Блаватская не е дала обяснения за произхода на сфинкса и го е нарекла велика загадка на вековете. Не мо­жех да предположа, че след няколко години ще започна да из­следвам Генофонда на човечеството, т.е. законсервираните хора

в състояние на сомати, намиращи се в дълбоки подземия, и че едно от предполагаемите места за локализирането му ще бъдат подземните кухини, открити при сканиране под сфинкса и еги­петските пирамиди.

– Кажете ми кой и кога е направил сфинкса? – попитах екс­курзовода.

– Сфинксът е направен от древните египтяни пред четири-пет хиляди години – уверено отговори той.

– А накъде гледа сфинксът?

– Сър, не сте първият, който задава този въпрос. Питах исто­риците. Съществуват различни мнения, различни легенди. Казват, че сфинксът гледа към мястото, където са слизали боговете.

– Къде е това място, Земята е добре проучена…

– Извинете, сър – озадачи се екскурзоводът, – аз съм егип­тянин и никога не съм напускал пределите на страната. Моята работа е да бъда тук, в Кайро, при пирамидите.

– Така да бъде! Сфинксът обаче гледа на изток, нали?

Къде са слизали боговете?

– Значи мястото, където са слизали боговете, е на изток от­тук, от Египет?

– Вижте, сър, това е само легенда – смути се екскурзоводът. – Наистина вярвам в Аллах, но може би никакви богове не са слизали на Земята.

– Може би – кимнах аз и мислено очертах линията от сфинк­са на изток – река Нил, Червено море, Арабският полуостров, Ирак, Иран, Афганистан и Тибет, по-нататък Китай и Тихият океан, след това Америка. Къде боговете са могли да слязат на Земята? Може би в Ирак? Там са Месопотамия и древният Вавилон. Иран е при­стан на религиозния фанатизъм, нямащ нищо общо с истинското разбиране за Бога… А Тибет? Защо пък Тибет? С неговата ка­менна високопланинска пустош, с лошите условия за живот…

– Шефе, да тръгваме, много е горещо – чух гласа на Юрий Иванович.

– Сега, сега – промърморих аз и в този миг си помислих: „Да не би да съм мръднал? Мисля си за богове, слизали на Зе­мята, старая се да определя мястото, където се е случило. Наи­стина, не вярвам особено в атеизма, но сериозен учен, при това хирург, да се занимава с приказки за богове… Някак си е несе­риозно! Ще ме осмеят!”. Тази мисъл обаче здраво бе заседнала в съзнанието ми и пак изплува след години, когато чух легенда­та за Града на боговете.

– Може би ще успеете да си спомните – обърнах се към ек­скурзовода – и да ми кажете къде според легендата боговете са слизали на Земята?

– Сър, това е само приказка! Откъде да помня! – усмихна се екскурзоводът. – Сфинксът не е приказка. Той е пред вас.

Да, може би точно сфинксът и египетските пирамиди са ис­тинската приказка, приказка наяве, до която можеш да се докос­неш. Хората строят къщи, за да живеят в тях. Строят дворци, в които провеждат тържествени церемонии. Издигат паметници и се увековечават. Никога обаче не строят пирамиди – в тях не може да се живее и да се организират тържества, а още по-мал-

ко ще правят сфинкс, който изобщо не символизира величието на поредния революционер или президент. Хората се грижат пре­ди всичко за собствения си уют и за своята значимост.

Тогава защо са били създадени пирамидите и сфинксът? С каква цел? Стандартните обяснения, че са гробници за фарао­ните, не издържат на критика, тъй като досега в нито една пи­рамида не е намерена мумия на фараон, а тайнственото умение на грабителите да проникват във вътрешността на пирамидите предизвиква съмнение. А кого символизира сфинксът? Не е ясно. Волю-неволю се налага изводът, че животът е значително по-сложен, отколкото си представяме, че легендите за боговете може би имат реална почва. Нали виждаме реални пирамиди и сфинкс. Нали и с помощта на съвременната техника те не могат да бъдат изградени.

– Шефе, хайде, горещо е, мозъкът ми се разтапя – отново се обади Юрий Иванович.

Ние ги създадохме

Вечерта египтяните намериха две бутилки уиски. Тъй като пиенето в страната е забранено, заключихме се в хотелската стая. Дозата, която поехме, за нас, руснаците, беше нормална, но ал­кохолът бързо хвана нашите домакини и те започнаха да вдигат шум, като нещо дърдореха високо на своя език.

– Забраненият плод е сладък – ухили се Юрий Иванович, от­пивайки от чашата си.

– Какво ли толкова викат, единият дори хвана ножа – наме­си се Амир Салихов.

Наистина, един от тях, силно почервенял, периодично граб­ваше ножа от масата, размахваше го и крещеше.

– Шефе, попитай го що се е разпенил така – пак се ухили Юрий Иванович.

Намесих се в разговора, египтяните веднага преминаха на английски и разпалено обясниха, че причината за възбудата им е Израел.

– Как може – казваха те – страна като монета да воюва с нас. Евреите искат да заграбят целия арабски свят и да ни превърнат в роби. Това няма да стане, няма! Дори и войските ни да не се справят, ако Израел отново ни нападне, всички ще грабнем ножовете и ще ги изколим до крак.

И единият от тях пак хвана ножа и направи две-три пробож­дащи движения във въздуха.

– Всичко нормално ли е, шефе? – разтревожи се Юрий Ива­нович, за когото арабският и английският бяха еднакво нераз­бираеми.

– Нормално е, Юра. Те се възмущават от евреите.

– Ние сме най-древната нация – все така възбудено продължа­ваше единият от тях, – построили сме великите пирамиди, създали сме великия сфинкс. Пирамидите и сфинксът говорят за нашето величие. Кой друг е успял да изгради пирамиди? Никой. Скоро нацията ни ще се възроди, не може да не сме първи в света.

Слушах го и си мислех за дълбоката заблуда на египетските араби. Знаех, че арабските племена са дошли на територията на древния Египет в сравнително недалечно историческо време, ко­гато великата империя вече е била в упадък. Колко лесно е обаче да си приписваме грандиозните постижения от древността! Да живееш рамо до рамо с пирамидите, не означава, че имаш уме­нията да ги построиш или пък да знаеш за какво са били постро­ени. Едва когато след първите хималайски експедиции малко по-умнях, спомняйки си за сцената с ножа, започнах да се чудя кол­ко лесно у хората възниква самомнението, че са в състояние да се сравняват с боговете. А пирамидите се издигаха от хилядоле­тия и с целия си облик мълчаливо казваха на хората, че светът и разумът са значително по-сложни, отколкото си ги представят.

Изминаха няколко години. Настъпила беше 1993 г. През по­следните две години често бяхме в Мексико, демонстрирайки на­шите нови операции при кокоша слепота и други заболявания на ретината. Обикновено отивахме трима – аз, хирургът Вене­ра Галимова и електрофизиологьт Рафаел Юсупов.

Венера Галимова е заместник-директор на Центъра, доктор на медицинските науки, професор и хирург от суперкласа. По­някога е за чудене колко сила има у тази дребна красива жена. Тя извършва най-сложните и най-отговорни операции. Неедно-

кратно бях виждал как в мо­менти на особено хирургиче­ско напрежение гърбът й ста­ваше мокър и на мен ми до-жаляваше. Искаше ми се да й кажа, че оперирането не е женска работа.

С изключителното си оба­яние и младоликост Венера Га­лимова се харесва на мъжете от всички възрасти, както се казва от ембриона до немощ­ния старец. Но като извънред­но строга жена, тя никога не допуска мъжа да прекрачи рамките на приличието. Любо­питно ми е как представители на мъжкия пол се пъчат пред нея и се стараят да изглеждат по-добре. Помня как в Испа­ния знаменитият офталмолог

Баракер по цели дни ни държеше около себе си, а когато мръдвахме настрани, търсеше ни по вътрешноболничната връзка: „Докторас русас, докторас русас!” – все заради Венера.

В Мексико правехме операции на т. нар. безнадеждно бол­ни, като независимо от нас резултатите бяха оценявани от спе­циално създадена комисия от тяхното Министерство на здраве­опазването. Много се сприятелихме с две операционни сестри – Силвия и Мария, както и с анестезиолога Хосе-Луис. Той дълго се държа, но в крайна сметка също падна пред Венера Галимо­ва. Веднъж попита мен и Рафаел Юсупович дали може да ухаж­ва доктор Венера. Отговорихме му: „Опитай, но едва ли ще из­лезе нещо”.

Хосе-Луис започна своята любовна атака в момент, когато след операции пиехме чай.

Венера, знаете ли, че съм чистокръвен ацтек?

– Така ли? Мислех, че сте испанец.

– Не, представител съм на най-древната нация на Земята, по­строила великите мексикански пирамиди. Нима приличам на ис­панец?

– Как да ви кажа, мъничко приличате.

– Искам да ви обясня – продължи Хосе-Луис, — че ацтеките се различават от маите. Външно като че ли си приличаме, но точно ние, ацтеките, сме построили пирамидите. Били ли сте на мексиканските пирамиди?

– Да, няколко пъти.

– Какви са ви впечатленията?

– Грандиозно е. Дори се качих на пирамидата на Слънцето, но не се реших на пирамидата на Луната, стъпалата са много високи – отговори Венера.

– Пирамидата на Слънцето олицетворява Слънцето, а пира­мидата на Луната – Луната – ни в клин, ни в ръкав реши да внесе яснота Хосе-Луис. – Когато се качиш на пирамидата на Слънце­то, трябва да гледаш Слънцето, а когато се качиш на пирамидата на Луната – Луната. Така е прието при ацтеките. Венера, когато бяхте на пирамидата на Слънцето, вие гледахте ли Слънцето?

– О, не знам. Беше горещо, то бе навсякъде…

– Каня ви на пирамидите, ще се качим на пирамидата на Слънцето и ще го гледаме, а когато наближи вечерта, ще бъдем

на пирамидата на Луната. Така ще разберете душата на ацтека! Аптеките са почитали Слънцето и Луната и са построили пира­мидите, за да ги съзерцават. Ще вникнете в цялата древност, във величието на ацтеките. Хайде да отидем!

– Сигурно няма да стане. През цялото време оперираме, а и научната работа – кокетничеше Венера.

– Хосе-Луис, защо върховете на мексиканските пирамиди са срязани, а египетските са островърхи – прекъсна разговора Ра-фаел Юсупов, същият, който в бъдеще щеше да стане член на тибетската експедиция.

– Не съм сигурен… Но как иначе ще се любуваш на Слънце­то и Луната, ако пирамидата е островърха? Затова сме ги стро­или със срязани върхове..

– Съмнително е – многозначително произнесе сериозният по природа Юсупов, забравил, че въпросът е в душевния порив на Хосе-Луис, а не в конструкцията. – Много е съмнително, че мек­сиканските пирамиди са строени като наблюдателни площадки. Не е рационално. Как се обяснява този факт в историята на древ­ната ацтекска държава?

– Историята казва… – озадачи се обърканият Хосе-Луис, на когото явно не му харесваше прехвърлянето на разговора към историческото русло. – Историята казва, че някога ацтекската държава е била мощна и е владеела тайни, до каквито европей­ците никога не са се добирали.

– Защо тогава е стигнала до упадък? – не мирясваше Юсупов.

– Защото идват испанците и ни завладяват – започна да се сърди Хосе-Луис.

– Е, ако ацтекската държава е била мощна… Всъщност ис-торическите факти говорят, че пирамидите са построени от ма­йте, а не от ацтеките.

– Все пак сигурно с романтично да посрещнеш залеза на върха на пирамидата на Луната – намесих се аз, за да помогна на Хосе-Луис.

– Романтичното си е романтично – не млъкваше Юсупов. – В науката съществува понятието „златно сечение на пира­мидата”. Любопитно би било да се види дали срезът на чърхо-вете на мексиканските пирамиди не е по златното сече ли е.

— В Мексико младоженците сигурно ходят на пирамидите и гледат Слънцето и Луната – още веднъж се опитах да спася по­ложението.

– Не винаги – измърмори вече обидилият се Хосе-Луис. -Между другото, знаете ли, че южните щати на САЩ преди са принадлежали на Мексико, но Чичо Сам ги е завоювал? Амери­ка засега е по-силна от нас, притиска ни. Но тя няма история. Корените на нашата ацтекска история са в древността. Да, за­губили сме предишната си сила, но това е временно. Ще възста­новим бившата си мощ, защото сме народ, построил велики пи­рамиди. Те влияят върху нас и никога няма да позволят да ста­нем слаби. Нали сме построили пирамиди, каквито никой не е могъл да създаде…

Докато слушах този монолог, си спомних за египетските ара­би, които размахваха ножове и изричаха приблизително същи­те думи, искрено вярвайки, че точно те са изградили пирамиди­те. По онова време, през 1993 г., вече бяхме приключили оф-талмогеометричните изследвания, показали, че мексиканските ин­дианци (ацтеки и май) са съставна част на един от клоновете на разпространение на човечеството по земното кълбо от Тибет -онзи, който преминава през Сибир, Чукотка, Аляска и през це­лия американски континент до нос Хорн. Затова с известна сте­пен на достоверност може да се приеме, че ацтеките, както и еги­петските араби, са дошли в земите на пирамидите, когато те вече са били построени. Твърде съмнително е ацтеките вечно да са живели на една и съща територия, защото историята е изпълне­на с премествания на народи. Отново си припомних, че да жи­вееш близо до пирамидите, не означава, че умееш да ги постро­иш или поне да знаеш защо са били построени.

Дълбоко уважавам мексиканците (независимо дали са ацте­ки, май или испанци), защото не са изгубили самобитността си, не са се „американизирани” и с гордост говорят за историчес­ките си корени. Този народ има бъдеще, защото няма вели-кодържавния апломб, който смятам, че е първият признак за за­гниване на обществото. Затова би трябвало да им простим мал­ката слабост, свързана с пирамидите, и да осъзнаем, че пирами­дите неволно тласкат към дълбините на вековете и възвелича-ват човека.

На риболов за каракуди

За пореден път се бях върнал от Мексико и се измъчвах от смяната на деня и нощта. Обадих се на Юрий Иванович и го поканих да половим каракуди. Беше краят на юни 1993 г. Тръгнах­ме трима: аз, Юрий Иванович и водачът Дима – обикновено чер-никовско момче (Черниковка е работническият район на Уфа). Заложихме мрежите, като се оглеждахме на всички страни за ин­спекторите по риболова. Запалихме огън, разпънахме палатка­та, извадихме бутилка водка и седнахме да вечеряме.

– Е, за Русия и за руските каракуди – предложих тост и пих с приятното чувство, че отново съм се завърнал в родината.

Юрий Иванович с удоволствие обърна чашката, хапна крас­тавичка за мезе и примлясквайки, попита:

– Шефе, как е там в Мексико? Казват, че жените били стра­шни… Затова пък имало пирамиди. Нали съм ходил на пира­миди?

– Ходил си, Юра, ходил си.

– Как са те, по-големи ли са от египетските? Защото в тех­ническия отдел спорихме, казвам им, че египетските са по-го­леми, а те – мексиканските.

– Египетските са по-големи.

– Тогава да пием за тях. Помниш ли, в Египет един арабин се надрънка и размахваше нож. Ех че глупак! Шефе, струва ли си да си играем на чашки, давай да глътнем по-яко – Юрий Ива­нович вече наливаше във водни чаши.

– Хайде – отвърнах аз, усещайки, че ми се приспива. Обърнахме чашите. Водачът Дима също.

– Ех, Димка – нравоучително каза Юрий Иванович, като дъвчеше салам със зелен лук, – черниковска безпросветност си ти. Дори не предполагаш колко чудеса има по света! Когато с шефа бяхме в Египет, видяхме едно чудо – казва се пирамида. Голяма, ама голяма! Кой я е построил, никой не знае! Египтя­ните се надуват, че били те, но всъщност не е така. Боговете са построили пирамидите, Димка, боговете! Ето че шефът и в Мек-

сико е гледал пирамиди. Също големи. Също боговете са ги из­дигнали. Не си ходил, Димка, в Египет, не си ходил…

– Пък може да ми се случи да отида в Египед…

– Не в Египед, а в Египет. Пише се с „т”, а не с „д”. Египет, разбра ли, а не Египед. По-добре налей, черниковска безпрост-ветност.

Пак надигнахме чашите.

– Юра, Дима! Ще отида да поспя. Нещо ме влече натам. Пъхнах се в палатката, избих комарите и легнах. Започнах

да се унасям, но сънят ме напусна и се заизмъчвах в усилията си да заспя. В полудрямка мисълта ми пътуваше към Египет и пирамидите. Мозъкът ми комбинираше фантастични картини, ко­ито, заспивайки, изобщо не можеше да отдели от реалността.

Привиждаше ми се, че на Земята съществува някакъв друг, паралелен живот, че в него всичко е по-различно и не е като при нас. В този паралелен свят живеят хора с огромен ръст, които се придвижват с овални летателни апарати и понякога навлизат в нашия свят, наблюдават ни и се отнасят с нас като към нера­зумни деца. Светът, в който живеят, е неразривно свързан с Ко­смоса и с дълбините на Земята. Те са в състояние да пътешест­ват, да изчезват под повърхността на планетата или мигновено – в космическите далнини. В този свят времето тече по-различ­но, природата е друга, всичко е друго… и само пирамидите са едновременно и в този, и в онзи, паралелния свят.

Точно чрез тях хората с огромен ръст преминават в нашия свят. Те са ги изградили в строго съответствие със законите на Космоса и са ги разположили на Земята по строги математиче­ски закони. Няма значение къде е пирамидата – на земната повърхност, под водата или под земята, важно е да я има. Хора­та са ги построили толкова здрави, че никога няма да се разру­шат нито в нашия, нито в паралелния свят. А ако с някоя пира­мида това се случи, ще я построят пак в същия вид. Тези нео­бикновени хора с огромен ръст са създали в земните глъбини специални канали, които водят до повърхността в района на пи­рамидите и другите монументи от древността. Те не обръщат внимание на това, че обикновените хора в нашия свят, подчи­нявайки се на дълбочинния зов на Космоса, се стараят да стро­ят малки и нелепи пирамиди като последно убежище за своите

царе. С това мечтаят да приближат царете си към тях – хората от великата и древна земна паралелна цивилизация. Тях не ги интересува, че хората от нашия свят си приписват строителст­вото на пирамидите…

– Ех, че сън! – събудих се аз. – Интересен…

– Юрий Иванович, какво е сфинкс? – чух гласа на водача Дима. Осъзнах, че двамата още са край огъня и пият водка.

– Сфинксът е такова животно, голямо. От камък.

– Статуя ли?

– Не, черниковска безпросветност, не е статуя. Сфинкс е.

– Аха… а какъв е този сфинкс?

– Сфинксът е като куче, което лежи, но лапите му са котеш­ки, главата му е човешка – прилича на селска жена, а ушите му са слонски – важно произнесе Юрий Иванович. – Подай ми глав-ничка, искам да припаля.

Дочух специфичен звук, от което разбрах, че Юрий Ивано­вич с удоволствие издухва дима от любимите си цигари „Вега”.

– Сфинксът е много голям – продължаваше Юрий Ивано­вич, – ти такива големи зверове въобще не си виждал, Димка. Подхвърли малко дръвца в огъня, гасне. Млад си, а не виждаш.

– Той де, сфинксът, като слон ли е голям? – попита Димка.

– Ех, Димка! Слонът е колкото негов нокът.

– О-о… А жив ли е сфинксът?

– Ех, Димка, казах ти, че е от камък, може пък да е бил жив, но да е окаменял.

-А… а…

В разговора настъпи известна пауза, след което Юрий Ива­нович произнесе:

– Фасовете, Димка, трябва да се хвърлят в огъня, а не да ги разхвърляш навсякъде като последна отрепка.

– Юрий Иванович, кой е все пак този, сфинксът?

– Не е за твоя ум, Димка, не е. За теб е само да въртиш гев­река. И един огън свястно не можеш да запалиш. Сфинксът е загадка, Димка, загадка. Шефът го гледаше в очите и питаше накъ­де е насочен погледът му.

– Кого питаше, сфинкса ли?

– Ти пък, египтяните, черниковска безпросветност.

– И накъде гледа?

– Гледа натам, накъдето на никой не е разрешено да гледа. Например ти, Димка, не можеш да гледаш натам, а сфинксът може. Има страна – Шамбала се казва.. Там живеят богове. Натам гледа сфинксът. Ти обаче не можеш да гледаш, ще се спечеш, Димка.

Като се подхилвах на пиянския разговор, пак си спомних за египетския екскурзовод, от когото се опитвах да разбера накъ­де гледа сфинксът. Защо ли ми се бе сторило интересно? Може би защото съм офталмолог и понятието „поглед” ми е професи­онално близко. Може би мястото, на което боговете са слизали, наистина съществува! Може би Юрий Иванович е прав, като говори за Шамбала! Може би там има необикновен град, пост­роен от боговете!

Естественото човешко любопитство ме караше да мисля, ис­каше ми се да вярвам в чудеса, да отида там, накъдето гледаше сфинксът… Нощем човек винаги е по-романтичен, отколкото в реалния дневен свят.

– Виждаш ли, почуках по пирамидата с кутрето – продължа­ваше Юрий Иванович. – И усетих, че е здрава.

– Като камък ли е здрава?

– По-здрава.

– Като желязо?

– Още по-здрава.

– Юрий Иванович, пипа ли сфинкса?

– Пипах го.

– Е, как е?

– Също здрав.

– Кое е по-здраво. Юрий Иванович, сфинксът или пирами­дата?

– И двете.

Усещах, че пирамидата и сфинксът по неразбираеми причи­ни все повече ме увличат. Най-загадъчен беше въпросът накъде все пак гледа сфинксът

Тогава все оше не схващах, че човекът не е само физическо тяло, надарено със съзнание, че основната му същност е него­вото вътрешно и вечно Аз, наричано дух, което живее в подсъзна­телния си свят и подсъзнателно влиза в отношения с други вътрешни и вечни Аз на хора, живи или мъртви. Законите, по

които живее този подсъзнателен свят, са по-различни, отколко­то на Земята. Тук нямат място материалните ценности и веще­ствените стремежи, а Доброто, Любовта и Злото. Мощта и си­лата на всяко от вътрешните и вечни Аз се определят от Знани­ето, което се натрупва и се използва за усъвършенстване на подсъзнателния свят.

Когато пиша тези редове, тече 2000 г. Струва ми се, че от онова време (1993 г.) малко съм поумнял, макар и да долавям, че не е кой знае колко. Най-малкото обаче разбирам, че подсъзна­телният живот на човека, образуващ единно цяло с вълновата форма на живот на Онзи свят, наистина съществува. В проти­вен случай не би било възможно да се обяснят редица медицин­ски, физически и философски парадокси, с които се сблъсквах по време на научните изследвания. Този подсъзнателен живот сякаш протича независимо от човешкото външно Аз, снабдено с всепоглъщащото и толкова привично за нас съзнание. Вътреш­ното и вечно Аз на човека има потайна дейност, като напомня на външното Аз за себе си с интуитивен шепот или с усещане­то за непонятни стремежи, отначало досаждащи на човека, но после завладяващи го и водещи го в нова и понякога неочаква­на посока.

Точно тогава, през 1993 г., когато лежах в палатката, интуи­тивният шепот и непонятните стремежи започваха да ме повли­чат към сфинкса, пирамидите и… Града на боговете.

Върнах се към действителността и пак се заслушах в пиян­ския разговор край огъня.

– Юрий Иванович – казваше Дима, – ти си голям човек, ра­ботиш в Центъра като главен инженер. Бил си в Япония и Еги-пе…т! Кажи ми, как е на английски „благодаря”?

– Ех, черниковска безпросветност! И това ли не знаеш! Сенкю – отвърна Юрий Иванович.

– Аха… Юрий Иванович, а „моля”?

Настъпи секундна пауза: усетих, че Юрий Иванович е забра­вил думата „плийз”.

– Също сенк ю – изстреля той.

– И „благодаря”, и „моля” еднакво, що така – изненада се Дима.

– Така е там – многозначително произнесе Юрий Иванович.

Разсмях се силно и се измъкнах от палатката, викайки: „Плийз, плийз е!”. И двамата ме загледаха учудено, но след като разбраха за какво става дума, също се разсмяха.

– Юрий Иванович, ти да не би на английски да знаеш само една дума, а? – опули се водачът Дима.

На сутринта, когато вадехме мрежите, открихме, че една от тях е отплавала заедно с тревното островче, към което вчера я бях привързал.

— Ама че съм глупак – смънках аз, – не се досетих, че ост­ровчето е подвижно.

Усещането за собствена тъпота отново нахлу в мен. „Защо толкова ме мъчи това усещане? Нима е свързано с несполучли­вото поставяне на мрежите?” – мислех аз, надвесил се от лодка­та и претърсвайки с ръце водораслите за пропадналата мрежа. Тогава все още не схващах, че трябва да се изпитва радост от подобно усещане, тъй като то означава, че вътрешното ти Аз е недоволно от равнището, на което възприемаш действителност­та, и започва да работи вътрешно, за да те тласне към нов кръг на научна дейност. Той външно ще изглежда нелеп и чудат, но ще има дълбок смисъл, чиито резултати ще дойдат след години.

В онзи момент дори не можех да си представя, че вътреш­ното ми Аз ще ме накара сериозно да се заема с изучаването на необичайните очи, изрисувани по непалските и тибетските хра­мове, че ще ме отведе в дебрите на Хималаите и Тибет в търсе­не на загадъчни пещери с консервирани хора, както и… в леген­дарния Град на боговете. Всичко това коренно промени фило­софското ми възприемане на живота, което от своя страна пре­образи медицинското ми мислене и доведе до такива удивител­ни хирургически постижения като трансплантацията на око.

В онова лято на 1993 г., когато псувах и тършувах във во­дораслите за отплавалата мрежа, изпитвах само усещането за без­крайно невежество и тъпота, което ме нервираше.

Все пак намерих мрежата. В нея имаше най-много каракуди. Изобщо уловът се оказа добър.

Свърши ни водката. Юрий Иванович обаче намекваше, че независимо от жегата, му се иска да пийне. На връщане се от­бихме в едно село, купихме евтина бутилка и изпихме по две чашки без мезе.

– Шефе, накъде все пак гледа сфинксът? — попита Юрий Иванович, душейки втората чаша.

– Господ го знае, Юра! Много е загадъчно.

Стигнахме до вкъщи, разделихме рибата. В бутилката има­ше още водка.

– Изпийте я, що да я оставяте – посъветва ни Димка.

– Ама нали е горещо…

– Вие сте здрави мъже, като пирамидите – важно произнесе Димка.

Пихме. Дима измъкна отнякъде парче хляб и ни го пъхна за мезе.

– Сенк ю – каза Юрий Иванович.

ЛЕГЕНДАТА ЗА ГРАДА НА БОГОВЕТЕ

Настъпи 1996 година. Успяхме да организираме първата хималайска експедиция, а през 1997 – и втората Те се оказаха твърде наситени информационно и напълно промениха начина, по който възприемах света. Не мога да кажа, че станах по-умен и по-солиден в научно отношение, но започнах ла гледам на живота не само от позицията на строгите научни постулати, а да придавам значение и на интуицията, за която един индийски свами казва, че е сто процента истина. Дори се научих до изве­стна степен да й се доверявам, въпреки че като на учен ми се удаваше трудно. Не можех да си представя обаче, че интуиция­та ще си направи с мен любопитна шега.

Къде бях слушал за тази легенда?

Отнасяше се за Града на боговете. Когато се готвех за поред­ната експедиция през 1998 г., систематизирах плановете за издирванията. Помня, много се колебаех при избирането на основното направление на експедиционните търсения – в Хималаите за „жива” и „мъртва” вода или.в Тибет по следите на легендата за Града на боговете. По-интересен ми се струваше вторият вариант.

Къде обаче бях виждал легендата? Не мога да се оплача от паметта си, но някаква замаяност ми пречеше да се съсредото­ча. Помнех ясно само едно – в нея беше бегло споменато: „Някъде в Тибет се е изгубил Градът на боговете”.

Исках дори да зарежа търсенето на източника, но нещо ме сдържаше, а и навикът да ползвам документи в научната работа се отразяваше. „Ех, че съм авантюрист, готвя се за експедиция, увлякох и момчетата, а не си спомням източника на легендата за Града на боговете…”

Започнах да се ядосвам и за няколко дни прерових експеди­ционните записки, но не намерих нищо. Прегледах всички достъпни книги – нищо. Разпитах членовете на експедициите -отговорите бяха, че са чували легендата от мен. Нима аз съм си я измислил!

Разказах историята на Юрий Иванович.

– Помня, шефе, момчетата в техническия отдел празнуваха рождения ден на Мишка инженера. Аз бях спрял да пия, нали знаеш. Та те я обсъждаха. Споменаваха, че някакъв лама ти я изпратил…

– Не е така, Юра! Претършувах всички дневници от експе­дициите. Няма такова нещо. Знаеш, че съм прецизен до край­ност, записвам всичко.

– Чакай, не ме прекъсвай! Момчетата, е, пияни бяха, но разправяха, че си получил легендата по телепатични канали от ла­мата. Витка, когато се натаралянка, дори имитираше ясновидец и правеше някакви движения над главите ни. Аз нали съм трез­вен, смешно ми е, бутам му фитили, а той още повече се старае

– разсмя се Юрий Иванович.

– Какви телепатични канали, Юра! Нямам подобни способ­ности. След излизането на първата книга за Хималаите започ­наха да идват много чудаци и шизофреници, но от такива хора бягам.

– Те и при нас в техническия отдел се навъртат, питат за теб, понякога организират сеанси. Витка оттам се е научил.

– Какво, какво?

– Казвам, че правят сеанси. Нещо ти телепатират от първия на третия етаж. Не могат да пробият при теб от секретарките – смееше се Юрий Иванович.

– При вас да не е идвал лама? — попитах с удивление.

– Да, имаше един, пременен като петел и с чехли на бос крак. Точно той си переше пръстите.

– Как беше облечен?

– Като жена, с рокля…

– Роклята какъв цвят беше?

– Оранжев, прана-препрана, но мръсна. С наметало.

– Не е бил лама! Ламите винаги носят вишневи дрехи. Си­гурно е бил кришнаит.

– Нещо такова беше – припомни си Юрий Иванович.

– Кожата му как изглеждаше – заинтересувах се аз.

– Сивееше.

– Как да го разбирам?

– Не е така, Юра! Претършувах всички дневници от експе­дициите. Няма такова нещо. Знаеш, че съм прецизен до край­ност, записвам всичко.

– Чакай, не ме прекъсвай! Момчетата, е, пияни бяха, но разправяха, че си получил легендата по телепатични канали от ла­мата. Витка, когато се натаралянка, дори имитираше ясновидец и правеше някакви движения над главите ни. Аз нали съм трез­вен, смешно ми е, бутам му фитили, а той още повече се старае

– разсмя се Юрий Иванович.

– Какви телепатични канали, Юра! Нямам подобни способ­ности. След излизането на първата книга за Хималаите започ­наха да идват много чудаци и шизофреници, но от такива хора бягам.

– Те и при нас в техническия отдел се навъртат, питат за теб, понякога организират сеанси. Витка оттам се е научил.

– Какво, какво?

– Казвам, че правят сеанси. Нещо ти телепатират от първия на третия етаж. Не могат да пробият при теб от секретарките – смееше се Юрий Иванович.

– При вас да не е идвал лама? — попитах с удивление.

– Да, имаше един, пременен като петел и с чехли на бос крак. Точно той си переше пръстите.

– Как беше облечен?

– Като жена, с рокля…

– Роклята какъв цвят беше?

– Оранжев, прана-препрана, но мръсна. С наметало.

– Не е бил лама! Ламите винаги носят вишневи дрехи. Си­гурно е бил кришнаит.

– Нещо такова беше – припомни си Юрий Иванович.

– Кожата му как изглеждаше – заинтересувах се аз.

– Сивееше.

– Как да го разбирам?

– Сиво-кафеникаво-малинова, като че ли…

– Няма такава кожа.

– Абе май беше болен, целият в пъпки. Витка искаше да го изхвърли.

– Все пак бял или негър?

– Бял, но сивееше…

Може би наистина са ми изпратили информация по телепа­тичен канал – нали не можах да открия нито устно, нито писме­но потвърждение на легендата. По принцип вярвам в телепати-

ята. В източните религии отбелязват, че атлантите до съвършен­ство са владеели този феномен и дори по време на военни дей­ствия са го прилагали. Ние обаче, арийците, притежаваме по- нисък духовен потенциал. Затова телепатията е ограничена и се проявява слабо само при някои хора. Ако пък акцепторът — чо­векът, приемащ телепатичния сигнал, няма висока чувствител­ност към подобен род въздействия, ефектът от телепатията се свежда до нула.

За себе си мога да кажа, че съм крайно слаб акцептор, т.е. моето възприемане е на равнището на пън. Помня как преди две-три години на една от големите международни конференции, ко­гато докладът ми за атлантите и лемурийците предизвика пови­шен интерес, в кулоарите към мен се приближиха няколко яс­новидци, телепати и прочие подобни хора. Непрекъснато повта­ряха една и съща фраза: „Трябва да се тестува!”.

– Какво е тестуване? – наивно ги попитах.

– Сега ще видите – отвърнаха ми в един глас и започнаха подред да перят пръсти, да пулят очи и да заемат екзотични пози, като очевидно изпращаха към мен енергия.

– Усещате ли нещо? – питаха ме те.

– Не – отговарях аз.

– Нима нищо не чувствате? -Не.

Особено се стараеше една подобна на вещица жена, облече­на с дълга до петите червена рокля. Тя така се въртеше пред мен, че ми стана страшно. След това разпери пръсти като ветрило и започна да прави с ръцете си пулсиращи движения към мен.

– Усещате ли енергията? – попита тя. -Не.

– Изобщо ли?

– Изобщо.

– Не може да бъде…

Доближи ме, вдигна ръцете си с разперени пръсти над гла­вата ми, леко приклекна и като ме гледаше в лицето, бясно опули очи, движейки устни и издавайки звуци, подобни на бу, бу, бу…

– Какво изпитахте? – попита ме тя.

– Нищо.

– Как нищо?

– Е… беше ми интересно и весело – откровено казах аз.

– М-да… А усещахте ли някаква топлина от ръцете ми? -Не.

– М-да…

Очевидно имах висока непроницаемост по отношение на чуж­дата психична енергия. Въпреки това трябва да призная, че в периоди на силна и дълго натрупвана умора и при мен се по­явява известна чувствителност от този род. Според мен по-чув­ствителните хора действително могат да станат мишена за въздей­ствие на добра или лоша психична енергия.

Ето един случай от въпросната конференция. Същата подоб­на на вещица жена с червена рокля след несполучилия сеанс с мен беше не на шега ядосана: та бива ли, толкова усилия и никакъв ефект. Когато с Валя Яковлева (член на хималайските експеди­ции) се отдалечавахме, жената с червената рокля „стрелнала” Валя с очи във втората чакра – точката на жизнената сила. Скоро Валя почувства умора, а в хотела бе принудена да легне. Поканената по нейно настояване „добра фея” (на конференцията се беше събрал пълният спектър „приказни персонажи” – от добри феи до нечисти сили) постави диагнозата, че при Валя тази чакра е „пробита”. На следващия ден силите на Валентина постепенно се възстановиха.

– Юра, мисля, че не е имало никакво телепатично предаване на легендата за Града на боговете. Пълен пън съм в тия работи! – обърнах се аз към Юрий Иванович.

– Е, може ли, пън. Спомни си за Петка Гаряев – поощри ме той, явно спомнил си разказите за двамата гениални руски уче­ни – Пьотър Петрович Гаряев и Георгий Георгиевич Тертишний, създали апаратура за предаване на генетична информация от раз­стояние.

– Не, Юра, дори информацията да е била изпратена към мен, ефектът щеше да бъде сякаш говориш на глух. Не съм чувстви­телен към подобни сигнали. Знаеш, че нямам йогийски способ­ности, селски човек съм, даже музикално училище не съм за­вършил… А и професията ми – хирургията, е далеч от отвъдни мисли и каквато и да била свръхчувствителност. Когато режеш око, Юра, никакви мисли не трябва да те люшкат, трябва да се изолираш от външни въздействия и цялото ти внимание да бъде в операционното поле. В състояние съм да оперирам и родната

си майка, дотолкова е отработена концентрацията на внимание­то ми по време на операция. Да ме „пробият” с изпратена мисъл, къде ти! Казват, че по време на оргазъм човек става възприем­чив към чужди психични въздействия, но от операциите не из­питвам оргазъм.

– Между другото и при мен, докато ремонтирам апаратура­та, не се получава, но при точене на инструментите едва ли не ме гепи, шефе – засмя се Юрий Иванович.

– Само едно не знам, Юра, защо тази легенда е заседнала в главата ми.

Разказът на затворника

– Искам да ти разкажа още една история — след кратка пауза се обади Юрий Иванович. – Абе един затворник дойде при нас в техническия отдел. Разказа ни нещо любопитно.

– Какво става във вашия отдел? Всякаква сбирщина ли идва?

– Хайде, шефе, не започвай! И ти в операционната слушаш затворнически песни. Когато и да надникнеш, едно и също се чува: „Далеч, далеч, измъква се от хайка, с ватенка човек, или просто зек…” (от заключенньш, т.е. затворник – бел.пр.).

– Ти пък… Задушевни са и от тях повява някакъв примити­вен фанатизъм, което някак си опростява нещата по време на операции. Юра, веднъж оперирах един високопоставен… Пре­ди да започна, му казвам: „Не се вълнувайте! Слушайте музи­ката! Насочете се изцяло върху нея, постарайте се да отвлечете вниманието си от усещанията в раната…” След операцията ми казва: „Мислех си, Ернст Рифгатович, че оперирате на класи­ческа музика!”. Дори се засрамих.

– И така – продължи Юрий Иванович, – идва, значи, затвор­никът. Не се решил да дойде при теб, разбрал отнякъде, че сме приятели, и пристига при мен. И започна да разказва. Моите мом­чета, особено Витка и Мишка, знаеш, че са сърдечни. Седят, точат инструментите, а пък ако някой нещо им разказва, още по-добре, и радио не им трябва. При мен дисциплината си я бива. Та той каза, че е отбивал наказанието си в зона, където имало осо­бена аномалия.

– Как да разбирам това?

– Ами ставали събития, които не се вместват в човешкото въображение.

– Нормален ли е този затворник? – прекъснах го.

– Да, нормален. Дори интелигентен. И слаб, като чироз. Каз­ваше, че несправедливо бил затворен, само бил пазил – поясни Юрий Иванович.

– И какво разказа?

– Изправили се, казва, автоматчици с ПК…

– Какво е пък това ПК?

– Полукожа, т. е. полукожено облекло на затворническата ох­рана.

– Аха…

– Та стояли с ПК, а на аверите по килия им изглеждало, че са в савани, но с автомати. Никой не се опитвал да бяга. Не се страхували от автоматите, а от саваните. Наричали автоматчиците мъртъвци…

– Някакво бълнуване…

– Да, но масово. На всички затворници в зоната нещата из­глеждали така. Главното обаче не било това. На всички им се привиждали летящи чинии… и пирамиди. Дори им се прокраднала мисълта да офейкат от зоната с летяща чиния, да долетят до някоя пирамида и да се скрият в нея. Разправяше също, че един от съкилийниците му постоянно общувал с пилот на летя­ща чиния. Онзи му рекъл следното…

– Кой на кого?

– Пилотът на летящата чиния – на затворника.

– Аха.

– Ние, казал, сме хора, живели преди вас на Земята. Но сме останали твърде малко. Построили сме обаче пирамидите и чрез тях сме придобили голяма сила. Вашите хора знаят за някои пи­рамиди, а за други – не. Решили сме да не живеем с вас и с по­мощта на пирамидите сме преминали в друг, паралелен свят, къде­то сме и сега. Понякога се появяваме във вашия свят и ви на­блюдаваме.

4. Тоагичното послание на дневните

– Значи, казваш, че за някои пирамиди не знаем…

– Така твърдеше затворникът, т.е. пилотът на летящата чи­ния.

– Къде се намира тази зона?

– Някъде в Сибир.

– Къде по-конкретно? – попитах аз.

– Не помня. Сякаш в Южен Сибир…

– Да не би да е в знаменитата Кашкулакска пещера в Хака-сия, за нея има много легенди?

– Не помня, не е уточнявал. Пък и шофьорите Володка и Серьога влязоха, прекъснаха ни, после ме извикаха в операцион­ната, изгоряла лампа на микроскопа. Като се върнах, затворникът вече го нямаше.

– Затворникът, т. е. пилотът на летящата чиния, не е ли спо­менавал за египетския сфинкс?

-Не.

– Накъде ли гледа сфинксът? Може би към Града на боговете.

– Не знам.

– Между другото, Юра, откъде затворниците знаят за нас.

– В затвора са чели книгата ти. Искали даже групово да из­паднат в сомати, за да мине по-бързо затворническото им вре- ме – отговори Юрий Иванович.

В онзи момент изобщо не ми се искаше да мисля върху раз­казаното. Всички, включително и затворниците, имат право на мнение. Високомерието е най-лошият съюзник на изследовате­ля. А този затворник предизвика моето уважение: дошъл отнякъ­де, за да разкаже.

Мислите ми объркано бродеха все около омръзналия ми въпрос защо легендата така здраво е заседнала в главата ми. Раз­казът на затворника кой знае защо ме нервира и усещането за собственото ми невежество започна да ме обзема. Тогава реших, както се казва, да сложа всичко на мястото му.

Ясно разбирах, че освен съзнателната оценка на действител­ността съществува и подсъзнателен пласт знания, който до из­вестно време не се проявява и е дълбоко стаен, но в даден мо­мент, по някаква висша повеля, започва да се проявява и да те тревожи. С нищо друго не можех да си обясня неочаквано из­никналата мисъл за съществуването на Града на боговете.

Всъщност в края на краищата защо трябва да вярваме на лите­ратурни източници, древни манускрипти и мнения на авторите­ти, а не на самите себе си? Нали всеки от нас е съставна част от битието, всеки има душа и дух, свързани с нашата главна ро­дина – Онзи свят, и всеки от нас притежава еднакъв потенциал за интуитивно проявяване на вечните подсъзнателни знания. Мис­ля, че всеки е изпитвал през живота си безброй вълнуващи, при­личащи на сън, дълбоки усещания и мисли, но очевидно не все­ки е акцентирал вниманието си върху тях, а само единици са при­емали подсъзнателните мисли като ръководство за действие.

– Юра, струва ми се, че мисълта за съществуването на Гра­да на боговете се е появила подсъзнателно – промълвих аз след известно мълчание. – Какво да правим, да го търсим или не? Я камилата, я камиларят, пълна мистика…

– Да се търси, шефе, да се търси! Виж затворника, щом на авера му по килия дошла някаква мисъл, не седял със скръсте­ни ръце. Получил си документчето за освобождаване и веднага – при нас. Активен… Вземи пример…

С Юрий Иванович запушихме.

Ако Градът на боговете наистина съществува, напълно ло­гичен е въпросът какво представлява? Едва ли се състои от сгра­ди. По-вероятно е да е ансамбъл от монументи от древността, които не са били построени за красота, а за управление на енер­гиите, за които науката все още знае малко и които йогите на­ричат тантрически сили.

Какво представляват тези монументи, влизат ли в състава на Града на боговете? По-скоро може би са пирамиди, тъй като именно техните корени водят към дълбоката древност и ролята им засега не е достатъчно проучена. Все пак вече съществуват предположения за влиянието им върху фината или, казано на езотеричен език, върху „божествената” енергия.

Може би в Града на боговете има други необичайни конст­рукции… Може би точно там се намират легендарните „златни плочки”, на които е записано т. нар. истинско знание…

Може би именно Градът на боговете е мястото, откъдето се преминава в паралелните светове…

– Юра, не бива да се изключва твоят затворник да е прав, когато казва, че пирамидите са място за преминаване в паралел-

ните светове – произнесох аз, като се стараех да сис­тематизирам мислите си, които без всякаква ред възникваха в главата ми. -” Вярвам в паралелните све­тове. Чел съм за тях в тру­довете на Козирев и Тима-шев. Честно казано обаче, така и не мога да осъзная и да си представя паралел­ния свят.

– Затворникът – сепна се Юрий Иванович – ми направи сериозно впечат­ление. Чувстваше се, че не фантазира, а разказва оно­ва, което е изпитал. А при него е имало и смисъл -нали е искал да избяга в паралелен свят…

Мислите ми продължа­ваха да кръжат. Мозъкът обаче не раждаше нищо разумно, само бъркотия.

„Вероятно сфинксът знае всичко за паралелните светове -разсъждавах аз. – Все пак ми се струва, че той гледа към Града на боговете, където се събират нашият и паралелните светове! Сфинксът е до великите египетски пирамиди. Но неговата прародина не е там. Възможно е пирамидите да съществуват едно­временно в нашия и паралелния свят, но главното обединяващо начало на всички пирамиди в света е там, на изток, накъдето гледа сфинксът. Там е Градът на боговете. Може би е така, а може и да не е! Не знам. Само догадки…”

– Може да е потънал в океана. Иначе хората биха го наме­рили…

– А не може ли да е в Тибет? Нещо такова ми се върти! Тибет е огромен, труднодостъпен, недостатъчно проучен. И Рьорих нещо е търсил там, за което нищо конкретно не е казал…

Тази мисъл все повече ме увличаше, макар че нямах никак­ви доводи, освен подсъзнателното усещане, което възбуждаше въображението ми… В пространните разсъждения за Града на боговете оставаше още един въпрос: кой го е построил?

Отговорът беше еднозначен – боговете. Тогава възникваше друг въпрос – кои са те, боговете?

Кои са боговете?

Понятието „богове” е твърде относително. Хората са склон­ни да наричат така себеподобните си с по-особени способнос­ти, без да се замислят, че Бог е преди всичко висш космически разум. Да вземем например знаменития Сатия Саи Баба от Ин­дия, притежаващ удивителната способност за материализация. Многобройните поклонници, които идват с хиляди, за да видят Саи Баба, го наричат въплъщение на Бога на Земята. По-точ­ният превод от английски на посочения израз (The God embodiment) означава „телесно въплъщение на Бога”. На всич­ки тези поклонници, които по принцип са с висок духовен по­тенциал и дълбока вяра в Бога, изобщо не им минава през гла­вата, че Бог е преди всичко създател от вселенски мащаб, а Зе­мята е само частица от творенията му, като дори не става дума за човека, заложен като саморазвиващо се начало.

Когато бях в южната част на Индия, разпитах за този пара­докс господин Мурти, който (в системата на Саи Баба) е нещо като заместник по науката. Господин Мурти отговори, че Сатия Саи Баба е пророкоподобен човек с необикновени способнос­ти, пропагандиращ преди всичко любов.

– Какво да се направи, след като екзалтираните поклонници го наричат „въплъщение на Бога на Земята” – обясняваше ми господин Мурти. — Знаем, че не е така, познаваме религията… Можеш ли обаче нещо да им докажеш! Те изпадат в екстаз от необичайните му способности. Нещо повече, пишат статии, книги и навсякъде говорят за „въплъщението на Бога на Земята”. Какво

да се стори… Нека да е така… Затова пък Саи Баба пропа­гандира главния божествен постулат.- любовта.

– В бившия Съветски съюз имаше република – Туркмения. Сега е отделна страна – Турк-менистан – казах аз. – Прези­дентът й се нарича Сафармурад Ниязов. С неговото име приживе започнаха да кръща­ват улици и детски домове. Готвеха се дори да му издиг­нат паметник, с една дума, формира се богоподобният му имидж. На въпроса защо до­пуска подобно нещо, казват, че Сафармурад Ниязов отгово­рил: „Какво да направя, след като народът го иска…” Той сигурно е добър човек и не желае да обижда хората, кои­то искрено го възвеличават. Но, от друга страна, това е грях пред Бога, приличащ.на идолопоклонничество, с което се борят всички световни ре­лигии. Не мислите ли, че със Саи Баба се случва същото? – Не мисля – без раздраз­нение ми отговори господин Мурти. – Първо, Саи Баба притежава необикновени спо­собности, а президентът на Туркменистан – вероятно не. Второ, самият Саи Баба осъзнава, че е възхваляван, но се примирява в името на по-

Понятието „богове” е твърде относително. Хората са склон­ни да наричат така себеподобните си с по-особени способнос­ти, без да се замислят, че Бог е преди всичко висш космически разум. Да вземем например знаменития Сатия Саи Баба от Ин­дия, притежаващ удивителната способност за материализация. Многобройните поклонници, които идват с хиляди, за да видят Саи Баба, го наричат въплъщение на Бога на Земята. По-точ­ният превод от английски на посочения израз (The God embodiment) означава „телесно въплъщение на Бога”. На всич­ки тези поклонници, които по принцип са с висок духовен по­тенциал и дълбока вяра в Бога, изобщо не им минава през гла­вата, че Бог е преди всичко създател от вселенски мащаб, а Зе­мята е само частица от творенията му, като дори не става дума за човека, заложен като саморазвиващо се начало.

Когато бях в южната част на Индия, разпитах за този пара­докс господин Мурти, който (в системата на Саи Баба) е нещо като заместник по науката. Господин Мурти отговори, че Сатия Саи Баба е пророкоподобен човек с необикновени способнос­ти, пропагандиращ преди всичко любов.

– Какво да се направи, след като екзалтираните поклонници го наричат „въплъщение на Бога на Земята” – обясняваше ми господин Мурти. — Знаем, че не е така, познаваме религията… Можеш ли обаче нещо да им докажеш! Те изпадат в екстаз от необичайните му способности. Нещо повече, пишат статии, книги и навсякъде говорят за „въплъщението на Бога на Земята”. Какво

да се стори… Нека да е така… Затова пък Саи Баба пропа­гандира главния божествен постулат.- любовта.

– В бившия Съветски съюз имаше република – Туркмения. Сега е отделна страна – Турк-менистан – казах аз. – Прези­дентът й се нарича Сафармурад Ниязов. С неговото име приживе започнаха да кръща­ват улици и детски домове. Готвеха се дори да му издиг­нат паметник, с една дума, формира се богоподобният му имидж. На въпроса защо до­пуска подобно нещо, казват, че Сафармурад Ниязов отгово­рил: „Какво да направя, след като народът го иска…” Той сигурно е добър човек и не желае да обижда хората, кои­то искрено го възвеличават. Но, от друга страна, това е грях пред Бога, приличащ.на идолопоклонничество, с което се борят всички световни ре­лигии. Не мислите ли, че със Саи Баба се случва същото? – Не мисля – без раздраз­нение ми отговори господин Мурти. – Първо, Саи Баба притежава необикновени спо­собности, а президентът на Туркменистан – вероятно не. Второ, самият Саи Баба осъзнава, че е възхваляван, но се примирява в името на по-

широкото пропагандиране на любовта и духовното извисяване на хората. Какво искате, Саи Баба да се появява пред народа и да казва, че би следвало да го възприемат донякъде като нео­бикновен човек, но да не го величаят? Колко ще струват тогава проповедите му за любовта? Нищо или почти нищо.

– Е, не е изключено и Сафармурад Ниязов да го осъзнава. Същността опира до това как човек възприема личното си възве-личаване до равнището на богоподобен.

Ленин и Сталин също са допускали собственото си възвеличаване. Защо обаче са разрушавали църквите и джамиите, не же­лаейки в богостремителния си екстаз дори в най-малка степен да си съперничат с вярата в истинския Бог? Защо са допускали масови репресии – в името на коя благородна цел? С равнище­то на репресиите ли се измерва степента на „благородност” на водещата личност? Човекът като Божие творение е склонен да вярва в Бога, трудно му е да живее без вяра и вездесъщия стре­меж да се доближи до Бога, но колко е обидно, когато тази чис­та вяра се подменя с изкуствена. Много е обидно, нали без вяра не може да се живее! Затова не обвинявам комунистите, тъй като вярата като духовен символ е заложена в човешката същност. Само че е много обидно…

А сега накратко ще се постарая да анализирам темата “Кои са боговете” от гледна точка на съществуващите земни цивили­зации. Ще се опирам главно на „Тайната доктрина” на Елена Блаватская, защото съм я изучил основно, а и мислите, изложе­ни в нея, до голяма степен съвпадат с религиозните постулати. Веднага искам да припомня на читателя приетата във всички религии и особено точно формулирана от Елена Блаватская кла­сификация на съществувалите земни цивилизации или, както тя самата пише, на коренните човешки раси:

• първа раса – ангелоподобни хора;

• втора раса – призракоподобни хора;

• трета раса – лемурийци: ранни (четириръки) и късни (двуръки);

• четвърта раса – атланти;

• пета раса – арийци, т. е. ние.

Според описанието първата раса (ангелоподобните) е създа­дена на Земята чрез уплътняване на духа. Представителите й са

били с огромни размери и са имали повече характеристики на вълновата форма на живот, отколкото на физическата.

За втората раса (призракоподобните) се казва, че са били още по-плътни благодарение на появилия се материален компонент. И те са били с огромни размери, могли са да минават през сте­ни, били са еднополови и са се размножавали чрез пъпкуване.

За третата раса (лемурийците) се смята, че е най-високораз­витата и е използвала технологии, основани на вълновите енер­гийни принципи. Те са имали плътно физическо тяло.

Ранните лемурийци са били четириръки, с две лица, а на тила си имали трето око. Били са с ръст 40—60 метра и еднополови. Късните лемурийци са били с ръст 10-20 метра, с едно лице, двуръки и двуполови. Всички основни постижения на земните технологии тръгват от тях. Те оставяли знанията си на т.нар. злат­ни плочки, скрити до ден-днешен в тайнйци. Лемурийската ци­вилизация просъществувала милиони години и най-вероятно е изчезнала преди два-три милиона години.

За четвъртата раса (атлантите) също може да се каже, че е високоразвита, но в по-малка степен в сравнение с лемурийци­те. Атлантите били с ръст 5-6 метра, външно приличали на съвре­менните хора, макар че имали ред отличаващи ги признаци (ципи, дълъг език, прибиращ се полов член, 40 зъба и др.). Основната част от атлантите загинали по време на Всемирния потоп преди 850 000 години, но някои доживели до преди 12 000 години.

За петата раса се твърди, че се е появила в недрата на ат­лантическата цивилизация преди около милион години. Арийци се наричат всички земни жители, а не само германците. Ранни­те арийци са били с ръст 3-4 метра, но след това той намалява.

Елена Блаватская, когато описва в „Тайната доктрина”* (т. 2. кн. 2, с. 64) причините за гибелта на лемурийците и атлантите (третата и четвъртата раса), отбелязва пагубната роля на при­писването на божествени качества на хората: „Тогава третата и четвъртата се възгордели. Ние сме царе, ние сме богове… Те построили храмове за човешкото тяло. Мъже и жени започнали да боготворят те. Тогава третото око престанало да действа…”

* Всички цитати от Елена Блаватская са по българското издание на „Тайната доктрина” от 1994 г.

Очевидно склонността за отъждествявате с Бога не е присъща само на нас – арийците, а и на по-високоразвитйте предишни цивилизации – лемурийци и атланти. Очевидно тя е заложена в самата човешка същност, независимо от изключителната й греховност, и като че ли е изпитателна пружина за духовното раз­витие на всеки човек.

Елена Блаватская отбелязва следното (т. 2. кн. 2, с. 65): “По­неже бил надарен с божествени сили и чувствал в самия себе си своя вътрешен Бог, всеки е съзнавал, че по природа е бого-човек, макар и животно във физическия си облик. Борбата между тези две естества е започнала от първия ден, когато вкусили плода на дървото на Мъдростта; борбата за живот между духовното и психическото, психическото и физическото.”

Всеки човек, постигнал ус­пехи, се подлага, както се каз­ва, на изпитание с фанфари, когато започват да го боготво­рят. Как да се издържи подоб­но изпитание? Как да се избег­не обожествяването? Извън­редно сложно е да се отгово­ри на тези въпроси, още по­вече да се дават препоръки. Но ми се струва, че основен постулат в случая може да ста­не постоянният въпрос към самия себе си: „Дали не съм си навирил носа?”, за да се осъзнае високата греховност на човешкото обожествяване.

При разсъжденията ми по темата „Кои са боговете”, за да се опитам теоретично да подходя към проблема на хи­потетичния Град на боговете, започнах да анализирам ин­дийска литература, посветена на техните езотерични богове. В процеса на анализа се изяс­ни, че съществува огромно много­образие от богове. На кого ли не се кланят индийците! Бог маймуна, четириръки хора, човек с глава на слон и дори на фалос. Последният, т.е. половият член, поставян в Ин­дия във вертикално положение под формата на стилизирани монумен­ти, предизвиква у европейците осо­бен род емоции, но изобщо не ги привежда в боготрепетно състоя­ние. А индийците

му се кланят с обяснението, че половият член е ос­новното Божие творение и затова се асоциира със самия Бог. Поклоне­нието на фалоса, разбира се, при­лича на идолопоклонничество и с основание предизвиква упреци от страна на другите религии, но то съществува и очевидно има някакъв неразбираем за нас смисъл.

Анализът за възникването на езотеричните индийски богове би бил твърде интересен и би могъл да разкрие много страници от тайнстве­ната история на човечеството. Уди­вителното е, че религиите от индуистки тип са високонаучни и подроб­но описват Висшия космически ра­зум, различните светове, енергията на съзнанието, като явно са склон­ни към осъзнаването и утвърждава­нето на единен Бог. Тогава защо, след като признават постулата „Бог е един”, индийците назовават с ду­мата Бог различни човекоподобни същества с екзотичен вид? Явно е

съществувала склонността или традицията да се обожествяват онези хора или човекоподобни същества, които са имали нео­бикновени способности или особен принос в човешкото раз­витие.

В старанието си да вникна в израза „Град на боговете”, от­крих при Елена Блаватская (т. 2, кн. 2, с. 93) следното: „Що се отнася до „четириръките” хора, именно те са станали първооб­рази на индуиските богове.”

Най-късни хермафродити, както е известно, са ранните лемурийци – с четири ръце, две лица, огромен ръст и други не­обичайни отличителни призна­ци. Късните лемурийци също са имали огромен ръст, но вече са еднополови, двуръки и с едно лице.

Фактът, че са наричали лемурийците богове, ми се стори любопитен, тъй като те (най-ви­сокоразвитата цивилизация на Земята) биха могли да се окажат строителите на Града на бого­вете. Пак започнах подробно да проучвам Елена Блаватская. Още веднъж искам да помоля читателя за извинение, че цити­рам главно нея, но книгата й „Тайната доктрина” е извънред­но информативна. За да я раз­береш, е необходимо да обръ­щаш внимание не само на все-

ки ред, но и на всяка дума. А това отнема маса време. По-на-татък ще цитирам Библията и Корана, за чието тълкуване обе­щаха да ми помогнат двама видни духовници. Засега ще се спи­рам на Елена Блаватская.

Анализирайки историята на лемурийците (третата раса) и техните по-късни подраси – лемуро-атлантите, успях да от­крия любопитни факти, свидетелстващи, че те наистина са имали божествени способности. Ето какво пише Блаватская (т. 2): „…високоразумната и интелектуална раса на по-късните лемурийци…” (кн. 2, с. 53); „Веднага щом менталното око на човека се отворило за познание, третата раса почувствала своето единство с вечносъщното, но също и с вечно-непостижимото и невидимо Всичко, Единното всемирно Божест­во.” (кн. 2, с. 65); „…от божествени родители [те] се раждали със способността за ясновидство, обхващащо всички скрити неща и без препятствие нито от разстоянията, нито от мате­рията… тяхното зрение било неограничено и те научавали нещата мигновено. С други думи, те били лемуро-атлантите, първите, които са имали династия на духовни царе…” (кн. 1, с. 269).

И така, лемурийците, притежаващи удивителни способно­сти и технологии, може би наистина са строителите на хипо­тетичния Град на боговете. Нещо повече, Елена Блаватская ги нарича „Синове на боговете” – определение, което е съпоста­вимо със смисъла на израза „Град на боговете”. Знае се, че тяхната цивилизация е съществувала преди милиони години. Затова, ако Градът на боговете е бил построен от лемурийци­те, трябва да се признае невероятната му древност. Дали се е запазил досега? Или нанизът на хилядолетията вече го е изтрил от лицето на Земята?

Разкъсван от съмнения, започнах да анализирам (по Бла­ватская) и историята на четвъртата раса — атлантите, като си задавах същия въпрос: дали пък те не са „боговете”, построи­ли митичния град. Този вариант ми се стори по-привлекателен, защото цивилизацията им е съществувала в сравнително неот­давнашно историческо време. Затова имаше смисъл този въпрос да се разгледа по-подробно, както и да се организира експеди­ция за издирването му.

Ще напомня, че по литера­турни данни основният мате­рик на Атлантида е загинал по времето на Всемирния потоп преди 850 000 години, но атланти е имало на Земята до преди 12 000 години. В под­крепа ще приведа няколко из­вадки от книгата на Блаватская (т. 2): „Тази версия се отнася към събитията на Атлантиче­ския потоп, когато Вайвасва-та, великият мъдрец на Земя­та, спасил петата коренна раса от изтребване заедно с остатъ­ците от четвъртата…” (кн. 1, с. 172); „ Вайвасвата Ману (на­истина събирателно име!), бил Ной…” (кн. 2, с. 107); „Тези Буди, въпреки че често са обе­зобразявани от символичното изображение с дълги висящи уши, притежават явна разли­ка… от типа на статуите на остров Пасха. Те може да са от една раса, но първите са „Си­нове на боговете”, а вторите са порождение на мощни веща-ри” (кн. 1, с. 272).

От цитатите става ясно, че легендарният Ной, спасил чо­вечеството, е бил атлант. Оче­видно сред атлантите също е имало хора с особени способ­ности, които биха могли да бъдат наричани „богове”. Не­що повече, Елена Блаватская нарича атлантите с облик на

Буда (сравнителен анализ между облика на Буда и опи­санията на външността на атлантите съм направил в книгата „От кого сме произ- лезли?”) „Синове на богове­те”, което (както в случая с лемурийците) е съпоставимо с израза „Град на боговете”. Длъжен съм да уточня, че по онова време не придавах значение на загадката на ос­тров Пасха и не знаех, че този тайнствен остров чрез особена логическа нишка ще бъде свързан с Града на бо­говете… Но за това ще ста­не дума по-късно.

Атлантите, особено в късния период на тяхната циви­лизация, също са имали из­ключителни технологии, макар и не толкова развити, както при лемурийците. Елена Блаватская пише следното (т. 2, кн. 2, с. 258): „Именно от четвъртата раса първите арийци са получи­ли своето знание и „маса забележителни неща”… „изкуството да се лети във въздушни коли” …своите най-ценни науки за скритите свойства на скъпоценните и други камъни, също така химията…”

И така, атлантите също биха могли да бъдат строители на хипотетичния Град на боговете.

При анализа обаче на сведенията за цивилизациите на ле­мурийците и атлантите открихме някои факти, объркващи логиката ни. Блаватская споменава, че в периода на лемурийската и атлантическата цивилизация на Земята са се появили бо­говете, които са общували със смъртните. Ето какво пише тя за лемурийците (т. 2, кн. 2, с. 66): „Това е бил Златният век на онези древни времена, век, когато „боговете ходели по Земята и свободно контактували със смъртните”. Когато този век

свършил, боговете се оттеглили — т.е. станали невидими – и по-късните поколения започнали да се покланят на техните цар­ства – стихиите.”

За атлантическата и нашата цивилизация Блаватская пише (кн. 2, с. 163): „Останали много [след Всемирния потоп]: ня­колко жълти, няколко кафяви и черни и няколко червени… Пе­тата, произлязлата от свещен род, останала; тя започнала да се управлява от първите Божествени царе…”

Напълно разбираемо в мен се породиха въпросите – кои са тези богове, ходили по Земята и свободно общували със смърт­ните, кои са Божествените царе? Блаватская не дава отговор. Опитах се да анализирам Библията, Корана и Тората, но окон­чателно се забърках в приказно-алегоричното изложение на тек­стовете. Въпреки това се оформяше впечатлението, че свето­вете са многообразни и че представители на други светове, може би паралелни с нашия, понякога могат да се появяват на Земя­та. Именно заради по-високото си развитие те се асоциират с богове. Не е изключено да е прав мюфтията Талгат Таджутдин (духовно управлява мюсюлманите в европейската част на Ру­сия), който казва, че в едно от приложенията на Корана се спо­менава за съществуването на 18 000 светове. А Бог е един и е създател на тези светове.

Започнах да анализирам и научната литература за пришълци на Земята. Тя се оказа учудващо многобройна. Мастити учени с различна насоченост твърдяха, че във Вселената не можем да бъдем сами, че съществуват други разумни светове и че с тях трябва да се установи контакт. Привеждаха се математически изчисления, предлагаше се в Космоса постоянно да се изпращат специални сигнали и т.н. Според мен единственото, в което тези писания грешаха, бе

неразбирането, че любопитството ни във вселенски мащаб не струва кой знае колко и че трябва да се осъзнае съще­ствуването на единен Създател на всички светове, който сам ре­шава дали да допусне или не контакт между представителите на различните светове.

Интересна ми се стори статията на Ю. Сельонок, публику­вана в един от сборниците на школата на видния руски учен Влаил Казначеев. В нея се анализираха древни шумерски тек-

стове, от които ставаше ясно, че в Слънчевата система има допълнителна десета планета, наричана Набира, а обитатели­те й – ануаките, са дошли в древността на Земята и са клони- рали земния човек, като използвали чуждопланетни и земни гени.

Шумерските текстове, открити в легендарния Вавилон, са ценен исторически материал и едва ли са само плод на фанта­зиите на тогавашните летописци. Тогава обаче, през 1998 г., про­явих само естествено човешко любопитство и дори не помис­лих, че Вавилон е бил в единна система, обединяваща Града на боговете, египетските пирамиди и много други, че в древ­ността в Тибет е съществувал град на йогите, наричан също… Вавилон.

Продължих да размишлявам над хипотезата Градът на боговете да е бил построен от. пришълци, но се ядосах на самия себе си, тъй като винаги всичко неразбираемо и необяснимо с лека ръка се стоварва на пришълци от Космоса. Няма съмне- ние, че контакти между жители на Земята и на други планети е имало, за това споменава дори Елена Блаватская („Змейове­те, които отново се спуснали… които учели и наставлявали петата раса”), но би било несправедливо всички земни деяния да се приписват на представители на чужди светове. Както се казва, и в своя свят си имат куп работа, а земният човек е създаден като саморазвиващо се начало и преди всичко сам трябва да изгражда своя свят.

В крайна сметка, обобщавайки опитите си да намеря що-годе разумен отговор на въпроса кои са боговете, бях прину­ден да констатирам пълното си безсилие. Ясно е, че Бог не е строил Града на боговете, а е използвал някои хора. Точно те са наречени богове. Кои са те? Лемурийците? Атлантите? При­шълци от други планети? Мислите ми се рееха в различни по­соки, не достигаха факти, на които като учен толкова бях свик­нал да се доверявам. А и осъзнаването, че се опитвам да из­градя логична база от една мисъл, кой знае откъде дошла в главата ми, още повече засилваше съмненията ми.

Въпреки всичко, превъзмогвайки този негативен потенци­ал, аз се постарах да подходя към хипотезата за Града на бо­говете откъм представата за характера и външния му вид.

Какъв би могъл да бъде Градът на боговете?

Отново си спомних разказа на затворника, предаден ми от Юрий Иванович Василиев. Тогава си помислих, че Градът на бо­говете сигурно е представлявал ансамбъл от монументи от древ­ността, създадени с цел да се управляват фините или „божест­вените” енергии.

Прерових томовете на Елена Блаватская, но не открих осо­бени данни в тази насока. Два момента обаче при тази велика посветена, с чиито думи според индийските свами говори Вис­шият разум, ми се сториха любопитни: „…Циклопски развали­ни и колосални камъни, свидетелстващи за съществуването на гиганти…” (т. 2, с. 92); „Най-древните останки от циклопски по­стройки са били произведени от ръцете на последните подраси на лемурийците…” (т. 2, с. 121).

В случая се проследява детайлът, че точно лемурийците са построили т.нар. циклопски съоръжения от типа на Стоунхендж, египетските пирамиди и т.н. В същото време именно те са мог-

ли да бъдат наричани богове поради необичайно големите им способности. Затова и двете изречения като че ли образуват един­но цяло. Може да се допусне, че лемурийците, използвайки из­ключителни технологии, някъде на Земята са построили Град на боговете, състоящ се от огромни циклопски съоръжения.

Защо обаче Градът на боговете и досега не е открит? Ако огромните монументи съществуваха, навярно щяха да се виж­дат от Космоса. А и географските открития отдавна са осъще­ствени. Да се търси по легенда, която вероятно са знаели стар­ци и която кой знае как се появи в мислите ми, беше някак си несериозно.

„Нямам нищо друго освен чувства и желания” – признах пред себе си и отново се замислих за източника на заседналата в гла­вата ми мисъл за Града на боговете. Въображението ми пак се насочи към света на подсъзнанието, към този загадъчен свят на дълбочинните усещания, на интуитивния шепот и на мечтаните чувства. Колкото повече мислех за него, толкова повече ми се струваше, че той, който живее по неведоми за нас закони, е много красив, подреден и в най-висока степен разумен, а ние, земните хора, след като сме негова съставна част, само понякога се до­косваме до подсъзнателния интелектуален потенциал.

В този момент все още не знаех, че след известно време ще ни се удаде да открием логични доводи за съществуването на още една форма на живот, а тяхна основа ще бъде анализът на легендарния Град на боговете.

По природа се смятам за волеви човек. Най-малкото, обик­новено довеждам докрай всяко започнато дело. Така и тук, ко­гато започнах да градя тези хипотези, независимо от умозрител-ността и измислеността на разсъжденията ми, реших все пак да ги доведа докрай и да анализирам последния въпрос: къде е раз­положен Градът на боговете.

Къде е разположен Градът на боговете?

Отново се задълбочих в Елена Блаватская, след като разбрах, че за кратко време няма да се справя с Корана и Библията. А то не стигаше, катастрофално не стигаше!

Блаватская споменаваше за седем люлки на човечеството (т. 2, кн. 1, с. 266): „…към тази част от нашата планета, която наука-

та сега е съгласна да признае за люлка на човечеството — въпреки че в действителност е била само една от седемте люлки.”

За съжаление, от прочетеното не успях да си изясня за коя част от планетата ставаше дума. Въпреки това изразът „люлка на човечеството” ми се стори интригуващ и мислите ми започ­наха да бродят около предположението, че хипотетичният Град на боговете може би е бил построен, за да стане люлка на чове­чеството. Бързичко прогоних тази мисъл, тъй като твърде дълго се занимавах с наслагване на хипотеза върху хипотеза. По оно-ва време дори не можех да си представя, че „еретичната” мисъл за ролята на Града на боговете като люлка на човечеството ще се окаже възлова.

Тогава по-предпочитани словосъчетания за анализ изглеждаха „Град на боговете”, “Страна на боговете” и други подобни, за чието хипотетично локализиране се задълбочих в „Тайната док­трина”. Успях да открия две любопитни обобщения (т. 2, кн. 2, с. 89): „Там [в Аиряна Ваеджо, където се строи Вара] звездите, луната и слънцето се издигат и залязват едва един път [в годи­ната] и годината изглежда като един ден [и нощ]. Това е ясен намек за Страната на боговете или за (днес) полярните облас­ти…”; „Благодетелното въздействие идва от Севера, а всяко па­губно влияние идва от Южния полюс…”

От извадките е очевидно, че в Севера, който се смята за благодетелен, именно в полярната област се намира Страната на боговете, където се е строяла някаква Вара. Може би Вара е точно Градът на боговете, изграден в Страната на боговете на Северния полюс.

Северният полюс обаче е замръзнала водна пустош! Какво може да бъде изградено там? Може би, когато са строяли Вара, той е бил на друго място? Елена Блаватская, разказвайки за Все-мирния потоп преди 850 000 години, пише (т. 2, кн. 2, с. 162): „…когато полюсите се изместиха…”

Оттук и заключението, че преди Всемирния потоп Северни­ят полюс е бил другаде. Точно в района на предишния Северен: полюс навярно се е намирал хипотетичният Град на боговете.

Къде обаче е това място?

Блаватская уточновя за последните атланти (т. 1, с. 266, 267): „…там, където сега се срещат солени езера и безлюдни и без-

плодни пустини, се е намирало обширно вътрешно море, про­стиращо се през Средна Азия на север от горделивата хималайска верига и нейните западни разклонения. И на него остров, който по своята несравнима красота не е имал съперник в це­лия свят и е бил обитаван от последните остатъци на раса, пред­шествала нашата… Според преданието този „остров” съществува и до днес като оазис, заобиколен от страшното безлюдие на пу­стинята Гоби…”

Може би на този остров е бил разположен Градът на бого­вете? Ако е така, той трябва да бъде търсен на север от запад­ните разклонения на хималайската верига, т.е. в Тибет, а пусти­нята Гоби, както е известно, е продължение на Тибет на север. Освен със споменаването на последните атланти Блаватская свързва с този район на земното кълбо „Великите учители на мъдростта” и „Безсмъртните хора”: „…оцелелите от тези Без­смъртни хора – спасили се, когато Свещеният остров станал черен от греха и загинал – намерили пристанище във великата пусти­ня Гоби, където пребивават и до днес, невидими за всички и за­щитени от достъп до тях от цели Войнства на духове…” (т. 2, кн. 2, с. 190); „…кой знае освен Великите учители на мъдрост­та, но те пазят мълчание по въпроса, подобно на снежните върхо­ве, извисяващи се над тях…” (т. 2, кн. 2, с. 282).

Кои са „Безсмъртните хора” и “Великите учители на мъд­ростта”? Имайки предвид нашите изследвания от първата хималайска експедиция, може да се предположи, че това са хора, изпаднали в състояние на сомати. Феноменът сомати, подроб­но описан в моята книга „От кого сме произлезли?”, представ­лява самоконсервация на човешкото тяло за сметка на вътреш­ната му енергия в пещерни условия (плюс 4 °С) и, както твърдят ламите, може да продължава хиляди и милиони години. В състо­яние на сомати, както стана ясно при проучването на тибет­ските текстове, са изпадали най-добрите представители на атлантите и лемурийците, а хората от нашата цивилизация (арийците) до голяма степен са изгубили тази способност. Според твърдения в Индия и Непал именно хората, способни да изпа­дат в състояние на сомати, са били посветени в „първичната Мъдрост” и са запазвали телата си в дълбоките пещери на Хималаите и Тибет.

Затова изразите на Елена Блаватская „Безсмъртните хора” и „Великите учители на мъдростта”, които „пазят мълчание… по­добно на снежните върхове, извисяващи се над тях…” и които са „намерили пристанище във великата пустиня Гоби, където пре- бивават и до днес”, могат да се интерпретират, че и до ден-днешен в района на Хималаите („снежните върхове”), Тибет и Гоби съществуват атланти и лемурийци в състояние на сомати.

Не бива да се изключва и хипотезата, че тези хора може би са строителите на Града на боговете, излизайки от състояние на сомати и отново изпадайки в него. И всичко това е ставало (ако, разбира се, е така!) в района на Хималаите, Тибет и Гоби.

Така опитите по логичен път да локализираме Града на боговете ни доведоха до хипотетичното заключение за най-веро­ятното му разположение.

Районът на Хималаите, Тибет и Гоби обаче е огромен! Къде да се търси? Какво конкретно да търсим? Не достигаха факти…

– Да ходиш на кръгове по Хималаите и Тибет… Тежичко е…

– Тежичко е наистина, но какво да се прави.

– Главното, Юра, не е в това. Осмислянето на хипотезата за Града на боговете придоби твърде многопластов характер, кое­то не се побира в представите ми. И монументи от древността, и пирамиди, и лемурийци, и атланти, и подсъзнателен свят… Гла­вата ми ще се пръсне, как да вкарам всичко в система.

В този момент не знаех, че след година, когато намеря Гра­да на боговете, всичко ще се организира в стройна система и много загадъчни и неразбираеми явления ще станат ясни и доб­ре осъзнати. И особено любопитно ще бъде, че приказките за ангелите неочаквано ще придобият реални научни очертания.

– Значи за „жива” и „мъртва” вода отиваш в Хималаите? -попита Юрий Иванович.

– Да, Юра. Ще изучаваме там и йогите.

– И да не забравиш Града на боговете!

Не повярвах на догадките си

Беше септември на 1998 г. С пълна пара вървеше подготовката за новата експедиция. Юрий Иванович Василиев беше в моята приемна и пиеше чай с мармалад.

– Зеленият е по-вкусен от червения – с наслада продума той, отхапвайки парче мармалад. – Значи си решил да не търсиш Града на боговете. Не е хубаво, между впрочем.

– Юра, нищо не излиза – тъжно отвърнах аз. – Всичко е някак си нахвърляно! Върху една внезапна и странна мисъл забърках купчина хипотези в старанието си да сложа някакъв ред. Не е за вярване, че може да излезе нещо смислено.

– Виж – Юрий Иванович посочи парчето мармалад, – навит е на спирала. Отначало кръгът е голям, после кръговете се стесняват и се събират в една точка. Така е и при теб – отначало се движиш на кръгове, а после ще стигнеш до точката, където е и Градът на боговете.

МОНАХЪТ АРУН

Третата хималайска експедиция през 1998 г. беше към края си. Вече бяхме привикнали с индийските Хималаи. Зад нас ос­танаха лавиноопасните склонове, езерото с „мъртвата” вода на височина 5000 метра, поточето с „жива” вода сред поднебесните заснежени скали, йогите в пещерите… Джипът ни с ръмжене криволичеше по тесните хималайски пътища. Предстоеше послед­ният етап от работата на експедицията – да се проучи пещерата Вашист Гуфа, която йогите смятат за сомати-пещера, в която има хора в състояние на самоконсервация.

В тази книга целта ми не е да разказвам за хода на третата експедиция (за нея ще напиша други две книги), тук искам само да насоча вниманието на читателите към детайлите, имащи прин­ципно отношение към търсенето на Града на боговете. Те са свързани с пещерата Вашист Гуфа.

Пирамидалните лъчи

Стана ясно, че пещерата Вашист Гуфа има три входа и дължи­ната й е над 22 километра. Казват, че била с много разклонения и от този лабиринт никой не може да се измъкне. Обвеяна е с ореола на загадъчността. Преданията гласят, че в нея и досега има древни хора в законсервирано състояние и че достъпът до тях е възможен само за избрани йоги. Както твърдят йогите, ох­раняват ги т.нар. асури.

Един от входовете се нарича „яма на страха”, тъй като хора и животни, приближили до това пропадане в Земята, изпитват не­обяснимо чувство на страх. Дру­гият вход е бил зазидан преди много години, за да не може ни­кой да влиза, тъй като попадна­лите в пещерата загивали.

Когато се приближавахме към зазидания вход, монаси от мана­стира, разположен недалеч от брега на Ганг, ни предупредиха: „Внимателно, асури!”. Нищо не схванахме, влязохме в дълбоко 50-60 метра подземие и започнах­ме да се оглеждаме, търсейки тези асури. Нямаше нищо. В дъното видяхме циментова стена

с неправилна форма, която преграждаше достъпа до пещерата. В нея имаше отвор, в който спокойно можеше да си пъхнеш ръка­та. Приближих до стената, клекнах на едно вдадено място и кой знае защо пъхнах ръката си в отвора.

– Сър, пазете се, асури! – стресна ме гласът на съпровож­дащия ни монах Арун.

– За змии ли става дума?

– Тук няма змии – отвърна Арун.

– Какво е това асури? – повторих аз въпроса си.

– Вие, европейците, не можете да го разберете…

При зазидания вход към пещерата горяха две свещи. Напра­вих няколко снимки със светкавица, а от по-близко разстояние – и без светкавица. Излязох на повърхността и взех участие спо­ред силите си в подготовката на апаратурата за изучаване аура­та на човек в пещера, после се отдръпнах и погледнах в цифро­вата камера. Първата снимка ясно показваше зазидания вход към пещерата, а втората, направената без светкавица, бе цялата раз­чертана от светлинните линии, излизащи от двете свещи.

– Какво е пък това? — учудих се аз.

Тези светлинни лъчи не можеха да се нарекат несистемни. Явно се стремяха към образуването на триъгълни форми, при­личащи на пирамиди. Вече бях сравнително прилично образо­ван по въпроса за фините енергии и започнах да анализирам снимката от тази гледна точка.

“Значи фините енергии при входа на пещерата се стремят към формиране на пространствени пирамидални конструкции, покрай които се разпространяват лъчите от светлината на свещта – раз­мишлявах аз. – Излиза, че съм преминал през тези прозрачни пирамидални образувания. Затова не се чувствах добре там! Може би точно с пирамидално изкривяване на пространството се характеризират психоенергийните бариери на сомати-пещерите? Може би тези асури изкривяват пространството?”

– Мистър Арун! – повиках монаха. – Погледнете, моля ви, тази снимка.

Той погледна снимката с лъчите, вдигна към мен изразител­ните си очи и каза:

– Имам я същата. И още една подобна, но съвсем различна, от Тибет.

– Как така подобна, но съвсем различна? – не разбрах аз.

– Сега ще ви ги покажа – промълви Арун и шляпайки с чех­лите си, тръгна по пътечката към манастира.

В този момент нашата експедиционна група се занимаваше във вътрешността на пещерата с измерване аурата на човека.

„Може би тези прозрачни пирамидални образувания ще по­влияят върху аурата” – констатирах за себе си, докато изчаквах Арун.

Той се върна и ми подаде снимка, на която бе изобразен същи­ят зазидан вход на пещерата и се виждаха подобни пирамидално-изкривени лъчи, излизащи от свещичките.

– Какво е това според вас? – попитах Арун, като сочех лъчите.

– Трудно ми е да кажа, сър. В Тибет ламите казват, че всич­ки пирамиди произлизат от Тибет – отговори той.

– Как да ви разбирам?

В този момент ме повикаха в пещерата и разговорът ни прекъсна.

Олга Ишмитова

Изследването на аурата с апарата на Коротков, създаден на принципа на т.нар. ефект Кирлиан, показа, че при зазидания вход на пещерата човек буквално се разрушава. Особено силно по­страда аурата на Олга Ишмитова: от светещата в синкави тоно­ве аура при нея останаха само две-три късчета.

Олга се почувства зле и започна да губи съзнание. Бързич-ко я измъкнахме навън, отнесохме я на брега на Ганг, сложихме я на пясъка, измерихме й кръвното налягане и пулса, дадохме й да помирише амоняк.

– Какво ми се случи? – попита тя.

– Припадък, Оля.

– Защо?

– Пещерата ти отне енергията.

Олга постепенно дойде на себе си и седна на пясъка.

– Ех че слабост – въздъхна тя.

– Аз също изпитвам слабост – каза Валя Яковлева.

– И аз не съм добре — добавих. — Имам впечатлението, че

пещерата действа като вампир и изсмуква човешката енергия. Психоенергийната бариера на тази сомати-пещера бе по-коварна от сомати-пещерата, изследвана от нас през 1996 г. Там на преден план се проявя­ваха усещанията за страх и не­годувание заедно с главоболие и слабост, а тук ставаше посте­пенно лишаване на организма „от ток”. Пещерата отнемаше енергията на човека. Нена-празно входът й е бил зазидан. Може би наистина хората, вли­зали в нея, постепенно са гу­бели сили и са загивали.

– Да не би пещерата да е жива, че да отнема енергията? -промълви Олга.

– Не знам. Може би я отнемат точно тези асури, за чието присъствие ни предупреждаваше монахът Арун – отговорих аз

и отново си спомних израза на Елена Блаватская за защитата на сомати-пещерите: невидими за всички и „защитени от достъп до тях от цели Войнства на духове…”

Какво са обаче духовете? Може би са особена безтелес­на форма на живот? Не знам…

– Между другото – каза Ол­га, – когато губех съзнание или може би вече го бях изгубила, пред очите ми имаше някакви триъгълници или пирамиди.

– Какво? Повтори!

– Привиждаха ми се триъгълници или пирамиди…

Пиша тези редове вкъщи на кухненската маса до недопита­та чаша чай и паничката с ягодово сладко, което не обичам. Знам, че дизайнерската обработка на книгата ще бъде извършена от същата тази Олга Ишмитова, която в нашия институт оглавява дизайнерския отдел. Мисля, че. след като види тези редове, ще й бъде приятно да си спомни хималайските приключения, но и сигурно малко страшничко… Тази умна и красива жена с голе­ми сериозни очи умее да създава около себе си творческа и за­душевна атмосфера, когато мислите извират като от рога на изо­билието. По време на експедицията тя се сприятели със знаме­нитата Елена Масюк – също участничка, и се долавяше, че обе­диняващо начало за тях е толкова рядкото в днешни времена съче­тание на творчески потенциал и сериозност.

А тогава, на брега на Ганг, стоях надвесен над Олга Ишми­това и мислех за загадъчните прозрачни триъгълници и пира­миди. Не ми излизаше от ума нелепата фраза на монаха Арун, че всички пирамиди са дошли от Тибет.

Пирамидалната, планина

Намерих Арун и го помолих да поговорим. Той ме запозна с учителя си. Седнахме тримата в кръг и се разговорихме. Нямах търпение да разпитам монаха за Тибет, както и да го помоля да ми покаже втората снимка, за която спомена. Но от уважение към учителя му предложих да разкаже за пещерата, до която бе разположен манастирът.

— Пещерата Вашист Гуфа е обвеяна с любов – започна учи­телят, – а любовта е духовно понятие, като злостта, но проти­воположно. Любовните стремежи на хората са осветили тази пе­щера и в резултат тя е придобила своя духовност, сравнима с божествената духовност, която може да бъде осквернена само от най-греховните хора, чийто дяволски компонент не предиз­виква съмнение. В пещерата трябва да се влиза с любов, със същата любов, каквато изпитват майката към детето и мъжът към жената. Космическите послания за любов трябва да бъдат събрани

в душата и тя да се раз­твори в нужния момент така, както се разтварят венчелистчетата на ло­тоса, а да откъсне банан от дървото на любовта има право само човек, способен да се отрече от грижите на тленното тяло…

Явно учителят пов­таряше отдавна заучена реч. Разбрах, че нищо разумно в научно отно­шение няма да каже, а дори и да знае тайната на тази пещера, ще я премълчи, като гали слуха на европееца с букет от красиви думи. Че някога в древността някой бе сложил покров над тайната за древни­те мистерии (от типа на сомати-пещерите и пирамидите) и ги бе облякъл в алегорично сладословие – най-добрият начин за опазване на тайната. Учителите пренасяха сладословието през вековете.

Най-после успях деликатно да го прекъсна и помолих мона­ха Арун да ми покаже снимката. Той ми я подаде.

– Това е свещената планина Кайлас. Бях там като поклон­ник – гордо каза той.

Вгледах се в снимката, вдигнах глава и изстрелях:

– Не планина, а пирамида.

– Пирамида е, а не планина. Такива планини няма!

– Много прилича на изкуствено съоръжение, но е твърде не­обичайно. Дори не е пирамида, а нещо от типа на пирамидопо-добно съоръжение – не мирясвах аз.

???

– Каква е височината на планината Кайлас?

– 6666 метра.

– Бива си я! Каква пирамидка!

Станах със снимката в ръка и разпитах Арун по-подробно за планината Кайлас

– Аз съм от семейство на богати хора, дори може да се каже много богати. Завърших висшето си образование в Делхи, но реших да се посветя на религията и станах монах – разказваше Арун. – А за индийския монах най-висше постижение е да отиде на поклонение в Кайлас. В Индия се смята, че тя е най-све­щеното място на света. Няма друго като нея. Бил съм там и знам, че Бог ми позволи да се приближа до тази светиня. Нещо пове­че, горд съм, че ми се удаде да стигна пеш, като прехвърлих хи-малайския хребет в района на Бадринат. У нас казват, че мо­нах, който е бил на поклонение в свещената Кайлас пеш, се ползва с нейната специална благосклонност и тя му позволява да я види в пълния й облик, без облаци.

– Говорите за планината като за живо същество…

– Аз вярвам, че е жива. В нашата религия е казано, че све­щената планина е свързана с Бога и мисли с космически разум, че е център на тантрическите сили на планетата и ги регулира -вдъхновено каза Арун.

– Аха – едва успях да изтръгна от себе си, без да разбирам как така една планина, дори и с необичайна пирамидална фор­ма, може да мисли.

Тогава и не подозирах, че съм бил дълбоко неправ, отхвърляй­ки напълно постулата за планината като за мислещо същество. Надявам се, по-нататък читателите сами да се убедят, че древ­ната притча за свещената планина Кайлас има реални научни основи. Тогава навярно ще отидат в книжарницата, за да си ку­пят произведенията на Марина Цветаева, чието творчество, кол­кото и да е странно, е свързано с кой знае откъде взелите се мисли за мислещата планина.

– В Индия вярваме в Кайлас, вярваме, че тя ни ръководи -ни в клин, ни в ръкав произнесе Арун.

– Да… Кажете Арун, може би смятате планината Кайлас за све­щена, защото прилича на пирамида или на необичайна конструк­ция с изкуствен произход от пирамидален тип? — попитах го аз.

Арун взе снимката, вгледа се в нея и каза, отворил широко изразителните си очи:

– Никога не сме мислили, че планината Кайлас е пирамида. А тя наистина прилича на пирамида, много прилича… У нас се смята, че всички пирамиди произхождат от Кайлас.

– Защо смятате, че всички пирамиди произхождат от Кайлас?

– Така се смята у нас.

– Писано ли е някъде?

– Така се смята у нас.

– Извинете, Арун, не ви е позволено да говорите или не знаете?

– Така се смята у нас.

– М… да…

– Онези триъгълници и пирамидални лъчи в пещерата -отърси се сякаш от нещо Арун – са проява на тантрически сили. А вече споменах, че свещената планина Кайлас ги регулира…

– Значи тантрическите сили са свързани с пирамидалните кон­струкции, а Кайлас е в центъра… – промърморих на себе си, ма­кар че нищо не ми беше ясно. – Какво разбирате под тантриче­ски сили?

– Те са особени духовни сили с огромна мощ. Твърде малко йоги ги владеят. Това е невероятна сила…

– Значи вашата сомати-пещера е защитена от тях? Може би с тяхното действие е свързано разрушаването на аурата при входа на пещерата? Затова ли мисис Олга едва не загуби съзнание?

– Да, а и асурите.

– Арун, казвате, че свещената планина Кайлас е център на тантрическите сили на планетата и ги регулира. Но вашата пе­щера е далеч от Кайлас!

– За тантрическите сили няма разстояния.

Мислите трескаво и без всякаква система бродеха в главата ми. Неприятното чувство за собствена тъпота отново сви гърлото ми. Колко малко знам! Нима в този момент можех да си пред­ставя, че през следващата година, по време на тибетската екс­педиция, ще разполагаме със сведения, че до VH-VIII век сл. Хр. на Земята е имало държава на хора с огромен ръст, които са уме­ели да използват тантрическата сила на Кайлас. А ние не уме­ем! Духовността ни е ниска!

Мълчах. Приятен ветрец откъм Ганг галеше лицата ни, об­горели от високопланинското слънце. За да прекъсне мълчани­ето, монахът Арун ми подаде още една, трета снимка.

Още една пирамида

Погледнах снимката. На нея се виждаше планински хребет, а на гребена му – пирамидално образувание.

– Драги Арун, учудихте се, когато казах, че свещената пла­нина прилича на пирамида. А сте фотографирали част от хре­бет, на който се вижда пирамидално образувание. Струва ми се, че ви е минавала мисълта, че Кайлас е пирамида. Точно затова сте направили тази снимка. Кажете ми, знаехте ли за пирамиди­те в Тибет?

– Не, сър, нищо не знаех – искрено отвърна Арун. – Просто на фона на еднотипния хималайски хребет тази част изпъкваше много ясно. Стори ми се интересно и я заснех.

– Извинете, Арун, не съм ви наставник, аз и цялата ни екс­педиция сме тук, за да се учим от вас на древна мъдрост. Неза­висимо от това бих искал да ви задам принципен въпрос – защо ни дадохте снимките на триъгълните и пирамидалните лъчи в пе­щерата, на свещената планина Кайлас и на това пирамидално об­разувание на хималайския хребет? Защо точно тези снимки са’ привлекли вниманието ви?

– Усещах, че изобразяват нещо важно. През цялото време като че ли бяха пред очите ми – каза Арун.

– Подсъзнателно ли го усещахте? – попитах аз.

-Да.

– Според вас какво е подсъзнанието?

– То е главното мислещо начало на човека — уверено отвърна монахът.

– Но ние се стремим съзнателно да осмислим подсъзнател-ното…

– Искаме, но невинаги ни се удава, защото подсъзнанието идва от Бога. Но го искаме… Затова ви донесох снимките, да се по-

стараем да ги осмислим заедно с хора от чужда страна. Отдавна трево­жат съзнанието ми.

– Хайде да се върнем към последната снимка – предложих аз. – Къде е разположено това пирамидално об­разувание спрямо пла­нината Кайлас?

– На югозапад от нея. Връщах се от Ти­бет в Индия и търсех превал през хималай­ския хребет. Времето

беше лошо, обърках се и попаднах в друга долина. Изкачих се пак високо в планината и стигнах до езеро, обградено с ледни­ци, а срещу него, на върха на разделящия хребет, видях изсече­на в камъка фигура на пирамида. Там нямаше превал. Стана ми дори страшно и се върнах обратно. Фигурата я фотографирах няколко пъти.

– Как се движехте в планината? С раници? С якове?

– Не, ние, поклонниците, вземаме само няколко шепи ориз, тояга и чашка. За разлика от вас, европейците, издържаме на глад и студ.

Ласкавият ветрец откъм Ганг беше много приятен. Чувствах, че на Арун разговорът му допадаше. Учителят му седеше мълча­ливо до него, премятайки в ръце броеница. Може би в душата си приветстваше това, че ученикът превъзхожда учителя си, а може би не. Малко по-настрани експедиционната ни група под ръководството на Валерий Лобанков прибираше апаратурата, раз­положена пред входа на сомати-пещерата.

Градът на боговете, над хипотезата за който така дълго и не­успешно мислех преди началото на третата хималайска експе­диция, в резултат на разказа на монаха Арун започна да придо­бива като че ли реални черти. Не можеше да се изключи свеще­ната планина Кайлас да е суперогромен и супервеличествен мо-

нумент от древността, рколо който или в района на който са раз­положени многобройни пирамидални образувания от типа на фо­тографираното от Арун. Град, състоящ се от пирамиди! Ако е така, за какво е бил създаден? Може би наистина за регулиране на тантрическите сили на планетата? Кой го е създал?

Натрупваха се твърде много въпроси. Необходима беше нова експедиция в Тибет. Тук, в Хималаите, на брега на Ганг, при за­гадъчната пещера Вашист Гуфа трябваше да се спрем на още един въпрос – за асурите.

Асури

– Учителю, мистър Арун, накрая все пак бих искал да ви по­питам какво е асури. Не мислете, че аз, европеецът, ще се отне­са с насмешка към източните алегорични представи. Аз вярвам…

– Асурите са безтелесни същества— недоверчиво ме погледна учителят.

– В пещерата ли живеят?

– Не само, но в пещерата са повече.

– Кой може да ги види?

– Йогите.

– Как изглеждат?

– Асурите напомнят попова лъжичка със закръглена глава и опашка.

– Какви са размерите им?

– Дребни са.

– С какво се хранят?

– С енергия от хора и от други живи същества.

– Те ли разрушиха аурата на членовете на нашата експеди­ция в пещерата?

– Да – кратко отговори учителят.

– Мисля – намеси се и Арун, – че асурите са свързани със свещената Кайлас и оттам черпят енергията си. Те могат да про­пуснат човек, владеещ тантрическите сили, а човек, който не ги владее, са в състояние да унищожат. Асурите са разумни съще­ства.

– Други безтелесни същества има ли?

– Разбира се – отвърна учителят. – Ангели, духове, приви­дения…

– А… – едва не го прекъснах със скептична усмивка.

– Вярваме, че на Земята съществува безтелесен живот. И той е разумен, а в много случаи – по-разумен от нас, хората – като потвърждение вметна Арун.

– Хайде да направим паралел между безтелесните асури в тази пещера и свещената планина Кайлас – предложих аз и за­почнах до размишлявам. – Смятате, че Кайлас регулира т. нар.

тантрически сили на планетата, че асурите ползват именно тях, тъй като на мястото в пещерата, където ни предупредихте да внимаваме, на снимките се появиха триъгълни и пирамидални лъчи. Ако се вземе под внимание, че тантрическите сили като един от вариантите на фините енергии са формотропни, може да се стигне до заключението, че те се формират в пирамидопо-добни образувания – от типа на планината Кайлас, и се транс­портират на места, където по съответния начин изкривяват про­странството. Явно безтелесните асури са в състояние да изкри-вяват пространството и да концентрират около себе си тантри-ческите сили на Кайлас. Изводът е, че свещената планина по­средством асурите защитава пещерата.

Вероятно не разбрал всичко от усукания ми монолог, учите­лят каза:

– В Индия много хора почитат Кайлас и смятат, че силата й се разпространява по цялата Земя.

– У нас мислят – добави на свой ред Арун, – че от свещена­та планина Кайлас към небето се насочва огромен енергиен по­ток. Ако човек умре близо до свещената планина, неговият дух лесно и безпрепятствено се възнася на небето и попада в рая. В този район е т.нар. Долина на смъртта, където отиват йогите, за да умрат. Тя обаче е достъпна само за йогите.

– Долината на смъртта, значи… – замислих се аз. Сбогувахме се. Вече знаех, че на следващата година ще бъдем

в Тибет, в района на планината Кайлас, за да търсим Града на боговете. А може би щяхме да посетим и Долината на смъртта. Неочаквано почувствахме натрупалата се умора. Когато си тръгвахме, ни се струваше, че асурите ни преследват.

Тичам към зелените градове

В Уфа, където ни затрупа дълга поредица от хирургически операции, епизодът от третата хималайска експедиция започна постепенно да се изтрива от паметта ми, но неочаквано изплу-

ва в една зимна вечер. След поредното научно съвещание, по­светено на изучаването на информационната структура на во­дата, влязох в приемната си. Там седеше Юрий Иванович и слу­шаше музика.

– Ще пийнеш ли по чашка, Юра?

– Не, нали знаеш, че съм приключил с чашките.

Беше пуснал касета от серията затворническа лирика. Изве­стен затворнически бард, мисля, че се казваше Жаров, пееше:

Бързат дните, бързат кой ги знае накъде,

зоват ме там, където зеленеят градове.

Ушанката си ще намъкна

и с тъга ще хвърля в миналото взор.

Сълзата ще избърша

и тихо тайно ще въздъхна.

Тичам, тичам сам към тези градове зелени,

поглеждам, кучета търчат по моите объркани следи.

Ушанката си ще намъкна

и с тъга ще хвърля в миналото взор.

Сълзата ще избърша

и тихо тайно ще въздъхна.

– Романтичен затворник! – каза Юрий Иванович, заслушан в песента. – Едно солидно ченге, умно, а не боклук, твърдеше, че деветдесет процента от песните са посветени на любовта, но почти няма песни за човешката душа. А в затвора душевните пориви се изострят и затова затворническата лирика е много задушевна.

– Тъй де! Колко му се иска на избягалия затворник да стиг­не до зелените градове. Мечтае за тях – добавих аз.

– Да не си забравил за Града на боговете? Кажи ми честно, нали това е най-голямата мечта в живота ти, ако все пак той съще­ствува.

– Да, Юра.

– Като при тоя затворник и неговите зелени градове…

– М… да…

– Около планината Кайлас, казваш… Логично. Много при­лича на пирамида тая планина. Но е огромна, майко мила! Аз

нали често чета вестник „Скандали”, дивя се, че светът още е пълен със загадки – вдъхновено каза Юрий Иванович, искрено вярващ, че във вестника пишат истината.

Постарах се да си представя Тибет, свещената планина Кай-лас и Града на боговете. Картината бе мрачна: пустинно тибет­ско плато, сиви скали, огромна заснежена пирамидална плани­на, сиви каменни конструкции… Някак си невесело! А и споме­натата от монаха Арун Долина на смъртта… Ето ти тебе зелени градове! Мечтите обаче будеха в мен и други представи за Гра­да на боговете – зелен, изпълнен с живот и щастие.

Колко са били точни! Сега вече знам – били са провокира­ни от още неосъзнатите тогава мисли, че Градът на боговете е един от възловите фактори за живота на Земята. А животът ви­наги се асоциира с дървета, птички и потънали в зеленина до­мове.

– Тайнствените сили се командват от Кайлас – прекъсна мис­лите ми Юрий Иванович, спомняйки си моите разкази. – А тези сили нали се въртят около Земята. Значи може да се каже, че Земята се командва от Кайлас.

Щяха да минат няколко месеца и да настъпи пролетта на 1999 г. И съвсем случайно да се изясни световната закономер­ност, свързана със свещената планина Кайлас, която щеше да разбере дори и ученик.

СВЕТОВНАТА СИСТЕМА ОТ ПИРАМИДИ И МОНУМЕНТИ ОТ ДРЕВНОСТТА

Операционната ми сестра се нарича Океана. Тази девойка не бе успяла да получи достойно образование и преди няколко го­дини започна да работи при нас в операционния блок като са­нитарка. Оказа се умна и предприемчива, та чак маститите опе­рационни сестри една през друга повтаряха:

— Жалко, че Оксанка няма медицинско образование, каква се­стра би излязла от нея!

Обадих се в медицинското училище и запитах каква е възмож­ността за ускорено обучение. Оказа се, че има такава възмож­ност: при наличие на диплома за средно специално образование и съответното направление от борсата на труда медицинското училище можеше да се завърши за една година. Знаех, че Океа­на няма диплома и започнах да уговарям директора да я приеме без нея. Толкова дълго хленчих, че той накрая отчаян каза:

– Пък купете й диплома в края на краищата! Виждате що за времена са – престъпност единствено и навсякъде!

Поначало ми харесва да ходя по пазарите, да разговарям с продавачите и да им задавам неочаквани въпроси от рода на: „Влюбвали ли сте се в купувачи?” или „Харесва ли ви да търгу­вате?”. Отговорите имаха толкова развлекателен и в същото време задълбочен характер, че би могло да се състави цяла картотека за психологията на търговците.

Основният ми въпрос обаче беше: „Имате ли панталони за „меки китки”?” Кой знае защо всички го възприемаха сериозно и обикновено ми показваха някакви глупави гащи с воланчета или висулки, като понякога добавяха: „Що пита? Хич не прили­ча на „мека китка”!” или конкретно отговаряха: „Свършихме ги, но в онзи сектор като че ли има.”

Затова купуването на диплома за мен беше лю­бопитно начинание.

„Нима продават?” -мислех си аз, докато кра­чех с Океана из пазара за дрехи.

– Имате ли дипломи за техникум – високо пи­тах във всеки сектор на пазара.

Някои купувачи ме из­глеждаха бясно, но прода­вачите с непроницаем глас отговаряха: „Не, засега не са ни докарвали”, „Не са при нас” или „По-скоро може да има при учениче­ските стоки”. Престъп­ността и всепозволеност-

та вече бяха наложили отпечатъка си върху хорската психоло­гия в Русия.

С цялата си вече придобита наглост се приближих до един милиционер с неугледен вид, а както ми се стори и без големи умствени способности:

– Бихте ли ми казали къде продават дипломи?

– Ей там, зад ъгъла – без да му мигне окото и с чувство за собствено достойнство отвърна милиционерът.

Тръгнахме в тази посока. На високо задаваните от мен въпро­си: „Къде продават дипломи?”, най-после чухме желаното: „Тук”.

– Какви да бъдат, отлични или не? – усмихна се търговката, оценявайки едновременно покупателната ни способност. – От­личните, сами разбирате, са по-скъпи… с хиляда…

– Обикновена. С петици – измърморих сконфузено.

– Що с петици, бе, вземи шесторкаджийска – смъмри ме про­давачката и посочи към изчервилата се Океана. – Видиш ли, на отличница прилича, сериозна е, веднага си личи.

– Не, петоркаджийска.

– Обикновено вземат шесторкаджийска. А за тройкаджии дипломи нямаме – гордо отбеляза жената и без притеснение влезе в ролята на ректор. – Институтски дипломи не ви ли трябват?

-Не.

– Какъв техникум?

– Какъвто и да е.

– Избирай.

Избрахме диплома от някакъв техникум със специалност „Оператор на нефтопреработващи машини”. Тръгнах да плащам.

– Тя истинска ли е или подправена? – ни в клин, ни в ръкав се обади Океана.

– Разбира се, че е истинска – вбеси се продавачката. – Видиш ли, печатът е син, че и подпис има. Само фамилията впишете с туш.

С тази диплома успях да запиша Океана за ускорените кур­сове на медицинското училище. Тя стана отговорник на групата и завърши с отличие, след което се върна при нас и заработи като медицинска сестра. Сега всички сложни операции минават през нейните ръце. Тъй че може би дори е добре, че дипломи се продават на пазара.

Когато планирах да взема Океана на хирургическо пътуване в чужбина, предложих й да си купи самоучител по английски и да започне да учи. На следващия ден тя ми каза:

– Ернст Рифгатович, в книжарницата има много самоучители. Не знам какъв точно да избера.

Отидох с нея до книжарницата, но не намерихме добър само­учител. Затова пък си купих глобус, какъвто никога не бях имал.

Глобусът

Докато пътувахме с колата, въртях глобуса и разглеждах стра­ните, които бях посетил. Индонезия, Бразилия, Япония… Колко е малка Западна Европа! А колко голяма е нашата страна! Стран­но, че в Европа не изпитват теснотия… Океанът пък какъв е ог­ромен, много по-голям от континентите!

Изведнъж си представих, че след Всемирния потоп целият глобус е станал син – навсякъде вода, безкрайна вода, само Хи-

малаите и Тибет стърчат над нея с още няколко острова. Започ­нах да си припомням „Тайната доктрина” на Елена Блаватская. Не твърдя с точност, но беше писала, че след Всемирния потоп цялата планета е представлявала огромна водна пустош, а ци­вилизацията на атлантите, унищожена от потопа, все пак не за­гива напълно, като някои отлитат с въздушните си кораби, на­ричани „вимана”, към Тибет и… още някъде. Къде? Кой знае защо във въображението ми изплува остров Пасха, макар че Блават­ская го сочеше като „обител на злобни магьосници”.

Независимо от това за мен ясно се очертаваха два участъка – Тибет и остров Пасха. Това дори започна да ме притеснява. За Тибет – да. Там, на бреговете на вътрешното море, послед­ните атланти са изградили прекрасни градове и са живели още хилядолетия. Какво общо имаше обаче остров Пасха? За него нищо подобно не бе писано… Съзнавах, че мисълта точно за тези два участъка от земното кълбо трайно е заседнала някъде в подсъ­знанието ми, но не можех да я изместя към съзнателното русло. Тибет, Тибет… там е свещената планина Кайлас… А остров Па­сха? Там са каменните истукани…

В онзи момент в колата, когато въртях глобуса в ръцете си, не се досетих да се вгледам по-внимателно в него. А точно там бе разковничето на загадката. Бях насочил мислите си към бедните атланти, захвърлени по волята на съдбата в Тибет, бях започнал да ги съжалявам, да си представям планетата като водна пустош…

— Красив е глобусът – въздъхнах аз.

– Да, само че е ужасно скъп — каза Океана.

Кайлас и остров Пасха са на една ос

След като се върнах на работа, започнах да преглеждам болни и да решавам куп административни въпроси. През цялото вре­ме обаче ми се щеше да хвърля още един поглед на глобуса. Привърших, взех мечтания глобус и намерих върху него точка­та, където трябваше да бъде планината Кайлас.

– Тъй, значи Кайлас се намира тук – промърморих на себе си и поставих пръста си върху търсения участък от Тибет. – А как­во има на противополож­ната страна?

Завъртях глобуса, при­ведох се и надникнах – ос­тров Пасха!

През главата ми отно­во преминаха мислите от колата. Вече нямах съмне­ния, че мисълта на учения се поражда не от гениал­ността му, а по някаква висша повеля, която в на­чалото е подсъзнателна, а после мъчително ръководи поведението му и го до­вежда до простата и ори­гинална находка. Откъде се бе взела мисълта за ос­тров Пасха в момента, докато оглеждах района на планината Кай­лас в Тибет! А след това като по заповед погледнах противопо­ложната страна на глобуса.

За остров Пасха знаех, че там се намират огромните камен­ни истукани, които, както вече споменах, Елена Блаватская на­рича „изваяния на злобни магьосници”. Парадокс! От едната стра­на на земното кълбо е свещената планина Кайлас, а от другата – „изваяния на злобни магьосници”. Нима е верен източният из­раз, че Северът е обител на боговете, а Югът – царство на тъмни­те сили? Нима Земята е жив и разумен организъм, създаден също по вездесъщия природен принцип за баланс между светлите и тъмните сили, за да се избегне най-големият грях – да се смя­таш за Бог?

Нима и планетата е Божие създание и в сравнение с Бога също прилича на дете, както и ние, хората, които я населяваме?

Кой е изградил тази ос – Кайлас-остров Пасха? Защо е не­обходима? Каква е ролята й?

Мътилката от въпроси бе изпълнила съзнанието ми, без ясни изгледи за каквито и да било решения. Колко много не знаех то­гава! И само досадното усещане за собственото ми невежество продължаваше да ме съпровожда. Трябваше да мине около по­ловин година, за да може в резултат на експедиционните търсе­ния да намерим отговорите на тези въпроси, чиято същност, колкото и да е странно, се свеждаше до съществуването на още една притаена форма на живот на Земята.

Най-после се отклоних от тези мисли и отново се вгледах в глобуса. Ето ги египетските пирамиди! Ето ги мексиканските! А те… Няма ли някаква система между тях?

Световната система от пирамиди и монументи от древността

Опитах се да съединя с конец планината Кайлас и египет­ските пирамиди, но конците, които измъкнах от хастара на са­кото си, не бяха достатъчно дълги. Звъннах в лаборатория „Аура” и важно казах:

– Равил да дойде при мен.

Равил Мирхайдаров, млад талантлив лекар, оглавява научното направление за въвеждане на алоплант в човешките акупунктурни точки и беше постигнал големи успехи в тази област. Той се появи в нашия център с приятеля си от студентските години Руслан Уразбахтин през 1997 г., впечатлен от публикациите във вест­ник „Аргументи и факти” за хималайските експедиции. Тези сел­ски момчета, дошли първия път в приемната ни по къси панта­лони, скоро започнаха да работят при нас и показаха изключи­телни способности.

Равил отвори вратата на кабинета и аз го помолих да ми по­могне и да намери конци. Той отиде до операционния блок и донесе хирургическа коприна.

– Донеси и лейкопласт!

Когато всичко беше гото­во, залепих на глобуса нача­лото на конеца върху Кайлас и го опънах към египетски­те пирамиди. Продължение­то на тази линия ни изведе точно… на остров Пасха. За­крепихме конеца.

Опънахме друг конец от остров Пасха към мексикан­ските пирамиди. Продълже­нието на тази линия ни изве­де точно… на планината Кай­лас.

– Равил, виж! Очертава се някаква система – произне­сох с недоумение. – Ако по глобуса се прокара линия от Кайлас към египетските пи-

рамиди, продължението й извежда на остров Пасха. Същото е, ако се прокара линия от Кайлас към мексиканските пирамиди -продължението пак извежда на остров Пасха. Точна система сякаш…

– Удивително! – опули очи Равил.

– Струва ми се, че линиите, свързващи планината Кайлас и остров Пасха през египетските и мексиканските пирамиди, очер­тават една четвърт от площта на земното кълбо. Хайде да звъннем на Юрий Иванович Василиев, може още да не е тръгнал от къщи. Нека да донесе транспортир, пергел и линийка, той ги има тия неща.

Юрий Иванович влезе в кабинета ми и след кратки обясне­ния, започна да мери.

– Точно една четвърт от земното кълбо – каза той, като по­сочи участъка, очертан с вече посочените линии.

Спогледахме се с Равил. Пак погледнах глобуса, след това изумен се отдръпнах и казах:

– Юрий Иванович, измери, моля те, разстоянията Кайлас-египетските пирамиди и остров Пасха-мексиканските пирамиди. Те трябва да са еднакви.

Той започна да мери, след което съобщи удовлетворен:

– Еднакви са.

– Юра, Равил, нека да пресметнем каква част от дължината на линията Кайлас-остров Пасха съставят еднаквите разстояния Кайлас-египетските пирамиди и остров Пасха-мексиканските пирамиди. Дали не е една четвърт? Като че ли е така…

Юрий Иванович пак започна да мери и смята, мърдайки устни и пишейки цифри на лист хартия:

– Една четвърт – кимна той.

С Равил пак се спогледахме. Системата започваше да при­добива конкретни математически параметри. Неистово ми се ис­каше да се впусна в разсъждения, но нещо ме спря и отново по­гледнах глобуса.

– Нека… – започнах предпазливо аз – да свър­жем с линия египетските и мексиканските пирами­ди вътре в тази четвъртин­ка от земното кълбо. Спо­ред мен, четвъртинката… ще се раздели на два рав­ни триъгълника.

Юрий Иванович отно­во се захвана с измерва­ния.

– Е, еднакви ли са триъгълниците или не? -нетърпеливо запита Равил.

– Еднакви са – конста­тира Юрий Иванович.

И наистина тази четвъртинка от земното

кълбо се беше разделила на два абсолютно равни триъгълника. Нямаше никакви съмнения, че египетските и мексиканските пи­рамиди, свещената планина Кайлас и истуканите на остров Па­сха са били създадени по някаква точна схема.

– Какво ще стане, ако тази четвъртинка от земното кълбо се раздели на две части от линията Кайлас-остров Пасха – не ми­рясвах аз.

Опънахме още един конец и видяхме, че схемата придобива още по-сложни математически контури.

– Мери, Юрий Иванович!

– Какво да меря, и така се вижда, че от всички страни ще има еднаква комбинация от триъгълници: ако искаш, отдясно и отляво, ако искаш, отгоре и отдолу.

И тримата гледахме глобуса, а всеки навярно се чудеше защо преди нас никой не беше правил подобно нещо. Научната възбуда не ни напускаше.

– Момчета, хайде да пийнем водка – предложих аз. Равил кимна, а Юрий Иванович със съжаление въздъхна:

– Нали знаеш, че спрях.

Пийнахме по малко, отдъхнахме и пак се съсредоточихме върху глобуса.

– Хей, забравихме Стоунхендж в Англия. Не влиза ли в тази система? – отбелязах аз. – Хайде да свържем планината Кайлас със Стоунхендж!

– Не е необходимо – моментално реагира Равил. – Стоун­хендж е точно на линията, свързваща Кайлас и остров Пасха и разделяща нашата четвъртинка от земното кълбо на две части по вертикала. Този конец вече го имаме. Вижте, ето я Англия.

– Стоунхендж е сериозна работа – заяви Юрий Иванович. -За тези висящи камъни много съм чел. Някой някога заложил огромни вирнати камъни, а върху тях пък положил грамадни скал­ни късове. Тези камъни са толкова големи, че никаква техника не може да ги вдигне. Когато работех на магистралата, имахме големи трактори – „Катърпилър” и „Чувашпилър”…

– Какво е „Чувашпилър”?

– Е… такива едни трактори, в Чувашия ги правеха… Ние ги кръстихме така. Опитаха се, общо взето, нашите да заменят аме­риканските „Катърпилър” и направиха това чудовище: метал до

козирката, а сила – ядец. Същността обаче не е в „Чувашпилър”. На магистралата в Северен Урал искахме с трактори да бутнем по надолнището част от скала, останала след взривяване. Пържен вятър на скара! Нищо не излезе. Къде ти „Чувашпилър”, и два „Катърпилър” нищо нямаше да свършат. А в Англия някой вир­нал огромни скали, ама върху тях нахвърлял и още. Други са били технологиите, други. Духът тогава е работел като сила.

– Да…

– Сега в Англия – продължи Юрий Иванович – хората оби­калят около Стоунхендж, тъпчат пшеницата на фермерите и си блъскат главите как са били поставени тези камъни. Навярно мозъците им пушат от напрежение. Май ще се почувстваш като маймуна. Сякаш и Дарвин, като походил около Стоунхендж, усе­тил човешкото нищожество и извадил теорията, че човек е про­излязъл от маймуната.

– М… да…

– Чел съм още, че под Стоунхендж има подземни канали -декларира Юрий Иванович. – Та тези канали пронизват на го­ляма дълбочина цялата Земя, а около Стоунхендж се приближа­ват към повърхността. Протегне екстрасенсът ръце с дланите на­долу, настрои се на вълната на подземните канали и определя дълбочината им…

– А екстрасенсът разперва ли пръстите си? – нагло го пре­късна Равил.

– Не е важно дали ги разперва или не – Юрий Иванович по­гледна сърдито Равил, – по-важното е, че определя тези канали. Казват, че в тях е разположена Шамбала. Затова тя е близо до Стоунхендж, близо до повърхността. Не е случайно, че в тези краища на Англия из пшеничните поля се срещат необичайни кръгове. Май летателните апарати на Шамбала ги чертаят, от­белязвайки мястото.

– Юрий Иванович, това в „Скандали” ли го четохте? – пак не се сдържа Равил, провокирайки го и подлагайки на съмнение информацията във вестника.

– В „Скандали”, не в „Скандали” – разсърди се Юрий Ива­нович, – чел съм го. Хората няма да пишат глупости, я. Каквото чувстват, това и пишат. Един е откровен, друг е безчувствен като пън. Ей ги, комунистите, наричаха религията опиум за народа,

за глупост я представяха, а пък какво, Бога можем ли да пип­нем, можем ли да поговорим с него…

– Чуйте – намесих се аз, – нека да се върнем към глобуса. Юра, измери, моля те, разстоянието от планината Кайлас до Сто-унхендж. Каква част съставлява от разстоянието Кайлас-остров

Пасха?

След кратки измервания Юрий Иванович съобщи:

– Точно една трета

– Точно ли?

– Да, точно една трета.

– Вижте, разстоянията Кайлас-египетските пирамиди и ост­ров Пасха-мексиканските пирамиди са точно една четвърт от раз­стоянието Кайлас-остров Пасха. Тук имаме една трета. Хайде да се опитаме да прехвърлим тази една трета разстояние от дру­гата страна – от остров Пасха – по същата централна линия на четвъртинката на земното кълбо. Какво ли ще има там?

Забихме погледи в глобуса и почти в хор казахме:

– Бермудският триъгълник!

– Няма що! Всички загадъчни места на планетата се съби­рат в една система – не скри учудването си Равил.

– А в основата на цялата система е планината Кайлас – от­белязах аз. – Без нея не би се получила никаква система. Не-случайно наричат Кайлас свещена планина.

– Много съм чел за Бермудския триъгълник – заговори Юрий Иванович. – Много митични нещица са изпонаписани за тоя триъгълник. Там и кораби изчезват, самолети падат, октоподи, казват, се въдят с големината на локомотив, а може и повече, и дори пишат…

Равил не се сдържа:

– Това го пише във вестник „Скан…”?

– Не прекъсвай, Равил! Спри! — изгледах го страшно. Юрий Иванович изхъмка, още веднъж погледна строго Ра­вил и продължи:

– Що за триъгълник е този, Бермудският? Една вода на повърхността и нищо друго. Е, ако може така, както пееше Висоцки за руския пиянка – „трябва… да се изпие триъгълникът…”, тогава бихме видели какво има на дъното му. А на дъното, ловя бас, стърчи някакъв монумент от древността и създава елект­ромагнитни безредия. И корабите падат…

– Не корабите, а самолетите падат – поправи го Равил.

– Е, самолетите, но и корабите… също…

– Чакайте! – възкликнах аз. – Юрий Иванович, браво, че за­говори за Бермудския триъгълник. Помня, в една книга на Проскуряков четох, че там има потънала пирамида. Тя е тук. Сега ще намеря мястото.

Започнах да прелиствам книгата на известния руски учен С. Проскуряков „Строителите на пирамиди от съзвездие Голя­мо куче” и на страница 115 открих следното: „В началото на 1997 г. ехолотите на рибарски кораб регистрират на океанското дъно, малко встрани от Бермудските острови, неравност, напом­няща пирамида. Това става повод за американеца Чарлз Бърлиц да организира специална експедиция. Тя открива на дълбочина 400 метра пирамида. Бърлиц твърди, че височината й е почти 150 метра, дължината на основата – 200 метра, а наклонът на

стените й е същият, както на Хеопсовата пирамида. Една от стра­ните на тази пирамида е по-дълга от останалите…”

– Помниш ли – обърна се Юрий Иванович към мен, – в Еги­пет един арабски лекар, когато ни водиха на пирамидите, раз­казваше, че някакъв чудак алпинист се изкачил на върха на Хе­опсовата пирамида и получил халюцинации, привиждало му се какво ли не и изобщо потопил се в паралелния свят. Когато слязъл, дълго му се присънвал този свят, едвам се измъкнал от него. Мисля си, че корабите и самолетите, плаващи или летящи над върха на подводната бермудска пирамида, също изпадат в подобно състояние…

– Не корабите изпадат в подобно състояние, а хората на ко­раба – отново се намеси Равил.

– М… да… Хората, плаващи на кораба, или хората, летящи на самолета – отчетливо произнесе Юрий Иванович, – изпадат в та­кова състояние, защото контактуват с паралелен свят. За едни кон­тактът е полезен, за други – не. Някой загиват, на други им няма нищо. Така възникват всякакви загадки за Бермудския триъгълник.

Замислих се над думите на Юрий Иванович. Действително съществуваха сведения за необичайното влияние на върховете на пирамидите върху психиката и физиологията на хората. Затова

мнението му за описаната от Бърлиц пирамида в района на Бер­мудския триъгълник не можеше да се сметне за неоснователно.

– И се получи тази схема! – възкликна Равил, прекъсвайки мислите ми.

– А в основата й, обхващаща главните монументи от древ­ността, е Кайлас, свещената Кайлас. Навярно там е разположен и Градът на боговете!

– Помниш ли, шефе – каза Юрий Иванович, – когато бяхме в Египет, се чудехме накъде гледа сфинксът. Сега, когато се по­яви тази схема на глобуса, убеден съм, че гледа към Града на боговете. Точно така е, натам гледа. Друго не може да бъде! Всички пирамиди, а и сфинксът, са тръгнали от Града на бого­вете. Той, заедно със свещената планина Кайлас, е бил начело на целия свят… а може би и сега…

– Монахът Арун казваше, че всички пирамиди са дошли от Тибет – добавих аз.

Млъкнахме, загледани в схемата на глобуса.

– Между впрочем – прекъснах мълчанието, – ако такава схема съществува на едната половина от земното кълбо, и на другата също би трябвало да има подобна.

 

Отново се въоръжихме с конци и лейкопласт и скоро напра­вихме схема на другата половина на глобуса, като отбелязахме местата, симетрични по осите за египетските и мексиканските пирамиди, монумента Стоунхендж и Бермудския триъгълник.

Когато приключихме, видяхме, че тези места са в океански­те води, т.е. предполагаемите симетрични пирамиди и монумен­ти от древността са потънали в океана.

– Ето защо никой не е откривал нищо в другата половина от земното кълбо! – възкликна Равил, сочейки глобуса. – Всички са под водата, потънали са.

– Помниш ли, шефе – дръпна ме за ръкава Юрий Иванович, – през 1991 или 1992 г. ти се готвеше за околосветско прелита­не с вертолет заедно с Акуратов и Колошенко. Както и да го по­гледнеш – авантюра! Добре че Миша Горбачов в Беловежката гора предаде властта, след което не ви отпуснаха пари и всичко се провали. Че на Северния полюс като едното нищо щяхте да обледенеете и да загинете. А помня, говореше и друго, страху­вахте се от участъка между Индонезия и Австралия. Валентин Акуратов разказваше, че там гинат много самолети. Това е мяс-

тото, симетрично на Бермудския триъгълник, т. е. австралийският „Бермудски триъгълник”.

– Да, не бива да се изключва хипотезата под водата също да има пирамиди или монументи от древността. Кой знае…

– Вижте на глобуса – възбудено произнесе Равил, – участък, симетричен на египетските пирамиди – под водата в Тихия оке­ан; участък, симетричен на мексиканските пирамиди – под во­дата в Индийския океан; участък, симетричен на монумента Сто-унхендж – под водата в Тихия океан, а за австралийския „Бер­мудски триъгълник” вече стана въпрос. Ясно е, че не са могли да ги открият. Затова пък можем точно да посочим местата, къде­то да се търсят тези подводни монументи.

– Сякаш някъде бях чел за потънали пирамиди – озадачих се аз. – Не помня точно, дали при Блаватская, дали в тибетски­те текстове на непалските лами. Ако потърся, вероятно ще го открия. Същината обаче не е в това, системата на разположе­ние на пирамидите и монументите е удивително точна и почти не остават съмнения – тя е създадена от някого в древността.

Седяхме и гледахме глобуса. Болеше ме главата, както чес­то се случва след умствено напрежение. Изпитвах някаква при­ятна вътрешна пустота. Водката не ми вървеше. Направихме чай.

– Нямаш ли мармалад, шефе? – попита Юрий Иванович. -Зеленичкият, завитичкият беше вкусен. Помниш ли какъв беше той: вие се на спирала и стига до една точка. Ето че днес поста­вихме точка. Колко ли още ще има…

Как е била изградена световната система от пирамиди и монументи от древността

Преди всичко биеше на очи, че част от пирамидите и мону­ментите бяха на земната повърхност, а друга част, както пред­положихме, бе потънала в океана и то точно в районите, където по езотерични данни са се намирали основните материци на ле­гендарните Лемурия и Атлантида.

За Лемурия не можехме да разсъждаваме, тъй като разпола­гахме само с разтегливи данни за местонахождението й в Ин­дийския и Тихия океан. Благодарение Обаче на резултатите от трите хималайски експедиции, за основния материк на Атлан­тида знаехме повече: тя е заемала по-голямата част от Тихия оке­ан, включително и Австралия, а в Атлантическия океан е бил „островът на Платон”, населен също с атланти.

Като се имаше предвид несигурния характер на хипотезата, че световната система от пирамиди и монументи от древността е била изградена само в едната половина на земното кълбо, че част от нея е над водата, а друга – под водата, беше напълно логично да се предположи, че е създадена още по времето на Атлантида, когато континентите са имали съвсем различни очертания. Но според Елена Блаватская основният материк на Атлантида загива преди 850 000 години в резултат на Всемирния потоп! А според съвре­менните данни египетските пирамиди са само на 5000 години!

Парадокс! Въпреки всичко бях склонен повече да вярвам, без мнението ми да е крайно, че езотеричните сведения са с по-големи шансове за правдоподобност, отколкото радиовъглеродния метод за определяне възрастта на каквото и да било. Като учен мога да кажа, че всеки метод за измерване е несъвършен и само логиката е в състояние да свърже мисълта на изследователя с оценката на неизбежните грешки. При световната система от пирамиди и монументи логиката говореше за изключителната й древност. А тази логика изглеждаше така.

Първо, трябва да отчете, че по литературни данни (преди всичко на С. Проскуряков) съвременните постижения на стро­ителните технологии не са в състояние да осигурят построя­ването на пирамиди от типа на египетските, а да не говорим за прословутите обяснения за изграждането им от египетските роби, и то без колела и метални инструменти. Блоковете, от които е създадена Хеопсовата пирамида, тежат от 2,5 до 600 тона. Пренасянето на подобни тежести е по-лесно да се обясни с битуващите сведения в езотеричната литература за антигравитационния ефект на психичната енергия, до съвършен­ство овладян от лемурийците и атлантите, отколкото да се мъдрува над кръглите дървени приспособления и въжената тяга на робите строители.

Второ, ролята на пирамидите като гробници е подложена на съмнение от факта, че в нито една от тях засега не е открита мумия. Проскуряков във вече споменатата книга пише по този повод (с. 34): „Преди да говорим за гробниците на фараоните, трябва да бъде открита поне една мумия на фараон в самите пирамиди, но такава засега не е намерена.” Оттук и хипотезата, че предишните цивилизации са изградили системата от пирами­ди и монументи с някаква неразбираема за нас цел, в съответ­ствие с техните технологии на преимуществено използване на фините енергии, вместо да фантазираме по темата за собстве­ното свръхвъзвеличаване на фараоните чрез тези колосални съоръжения. Бог не би позволил подобно себевъзвеличаване! Нали е грях! Нашите знания в хода на научния прогрес бързо се променят и невероятното днес утре вече е естествено.

Най-после, трябва да се подчертае целесъобразността на из­граждането на единна световна система от пирамиди и монументи не под водата, а на континентите, което е било възможно само при други техни очертания. Възможно е при Атлантида цялата

тази система да е била на повърхността, а може би така е било и по времето на Лемурия.

И така, логично е да се предположи, че световната система от пирамиди и монументи е изградена не от нашата цивилиза­ция, а от атланти или лемурийци. Кои все пак конкретно?

Лемурийската цивилизация, както е известно, е съществувала преди милиони години. Лемурийците до съвършенство са вла­деели „силата на духа” и в технологиите си очевидно са ползва­ли антигравитационния ефект на психичната енергия. Трябва обаче де се признае, че милионите години биха наложили отпе­чатъка си и много от тях щяха да се разрушат.

По-логично е да се предположи, че системата е изградена от атлантите. В различните литературни източници открихме сведе­ния, че в известен промеждутък от време за атлантите са били достъпни знанията на лемурийците, записани на т.нар. златни плочки, че те са създали технологии, позволяващи, например с по­мощта на приспособление, поместващо се в дланта, да се вдигат и да се преместват огромни каменни блокове. Затова атлантите също биха могли да са създатели на пирамидите и монументите.

Независимо че основният материк на Атлантида е загинал преди 850 000 години (по Блаватская), част от атлантите, както е известно, са оцелели и са просъществували на Земята, лока­лизирани предимно в районите на Тибет и Гоби, както и на ост­рова на Платон в Атлантическия океан. Следователно светов­ната система от пирамиди и монументи датира от 850 000-1 000 000 години, а по всяка вероятност е била достроявана или ремонтирана и в по-близки времена. Напълно е възможно под­водната пирамида в района на Бермудския триъгълник, описа­на от Бърлиц, да е била построена от останалите след потопа атланти на острова на Платон, който (по Блаватская) е бил по­топен в океана само преди 12 000 години.

Пространните разсъждения волю-неволю засегнаха в она­зи вечер и въпроса – каква е била целта на тази изумителна система?

С каква цел е била създадена световната система от пирамиди и монументи от древността

Без съмнение тя е изпълнявала някаква конкретна роля. Ин­тересен е фактът, че всички математически закономерности на създаването й се виждат само на глобуса, сякаш при поглед от Космоса. Затова космическата й цел изглеждаше съвсем очевидна.

В контекста на нашите разсъждения биха могли да се изве­дат ред предположения, например за земни ориентири, предназ­начени за пришълци от Космоса. Всички те обаче биха били в

грешна посока заради привичното за хората желание да обясня­ват необяснимото чрез използването на обичайни понятийни кри­терии.

В старанието си да се отклоня от подобен ход на мисли, си спомних редица интересни сведения, изложени в източната езотерична литература и вече намиращи в една или друга степен потвърждение в съвременната физика. Имах предвид принципа, че човек е най-мощната „енергийна машина” на Земята, тъй като в съответствие с религиозните съждения се определя като „ми­крокосмос в макрокосмоса”. Тоест космическото начало е зало­жено в самия него, защото е способен да използва непрекъсва­ем източник на космическа енергия, а не само нефт и газ. Както е известно, силата на духа се състои в искрената и осъзната вяра в Бога, но този извечен постулат може да има дори енергиен смисъл, ако в човека се открива божествен космически канал за използване на фина енергия. Изчисленията на известния руски физик А.

 

izvorite.com

Следва продължение.